Сън с Иво Димчев

Мила Лукчева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че е късно вечерта, вече затварям сувенирния магазин, където работя, заключила съм вратата, но извднъж виждам, че пред витрината е застанал не кой да е, а самият Иво Димчев, чука на стъклото и прави знаци, че е много важно за него да влезе. Разбира се, забързвам се към вратата и я отварям, той е много благодарен и любезен, заедно избираме сувенирите, които иска да купи и подари при пътуването си за концерта си в Хонг Конг. Когато всичко е платено и са разменени още любезности с песенен глас, а с меден – благодарности, че съм отворила пак специално заради него, аз му слагам нещата в торбичка. Кой знае защо, това не е красивата фирмена торбичка на магазина, а някакво смачкано пликче с изтрита от употреба олющена щампа, което вдигам от мръсния под. Наистина е много грозно. Иво Димчев поглежда поставените си в него покупки, дори не докосва дръжките на пликчето, за да ги вземе. Вдига погледа си към мен и ми казва с абсолютно леден и безразличен глас: „Сега вече ще те съдя“. Убедена съм, че ще го направи наистина.

Реклами

Обуй си обувките

Весела Кучева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че искам да изляза навън и майка ми ми казва: „Ами хайде, обуй си обувките“ и отваря един старинен дървен шкаф, скован от бежови дъски и пълен не само с обувки, но и с платове в различни цветове, сгънати много прилежно и подредени един върху друг. Става ми странно това изобилие, но докато да попитам възможно ли е всичките тези обувки да са мои (още повече, че някои от тях са огромни като размер, издължени напред и много тесни отстрани, няма начин да мога да ходя с такова нещо, други пък са в цветове, които никога не бих избрала, освен това има по няколко от един вид), виждам, че вече съм сама пред шкафа, затова решавам да пробвам дали едни зелени ниски обувки ще ми станат, но докато си ги слагам на краката, изведнъж ми се завива свят, замайвам се и с едно въртеливо движение с главата напред се гмурвам в самия шкаф, но не се удрям в никой от рафтовете, а продължавам да пропадам надолу (зелени копринени платове пропадат заедно с мен, заплитат се и се разплитат около ръцете и краката ми) чак докато стигна дъното на една тъмна стая, която знам (откъде?) че се намира под земята. Осветена е с изкуствена оранжева светлина и от тази светлина се показва едно лице на мъж, цялото с татуировки като на маорите. Усмивката му, с която се приближава към мен, обаче, е по-зловеща от татуировките. Когато е достатъчно близо, за да чуя какво шепне, разбирам, че си повтаря числото 33. Става ми ясно, че ще трябва да се преборим. В този момент, очаквано, звънва алармата ми и се събуждам.