Сън в нощта преди погребението

Весела Кучева за
„Ателие за сънища и истории“

В нощта преди погребението на баба ми Янка сънувам как тя е застанала права на ръба на една река с високи брегове. Облечена е в някакви роби със слоеве в различни отсенки на бялото, които се спускат около тялото й като драперия. Застинала е в изправеното си положение, не помръдва и дори не диша, но знаем, че не е умряла. Въпреки това и жива вече не е. Аз и семейството ми – майка ми, баща ми и брат ми – стоим на моста, който пресича реката, доста висок мост с метални парапети като решетка. Наблюдаваме баба и сме много притеснени за нея – как съществува в това състояние между живота и смъртта, какво точно изпитва сега, когато не може да даде никаква индикация за състоянието си, но е ясно, че още продължава да съществува, защото я виждаме? И тогава, когато се чудим дали не можем все пак да направим нещо за нея (на никого не му минава мисълта просто да се приближим до мястото, където стои), баба обръща глава към нас и ни поглежда. Усмихва се и скача от брега. Гмурва се и виждаме как робите й се развяват в реката. Някакво особено спокойствие ни обзема, докато наблюдаваме как бавно силуетът й се смалява в далечината на дълбоката вода, знаем, че сега вече всичко е наред, докато я гледаме как напълно изчезва.

Реклами

Светещи цветни сфери

Весела Кучева
за: „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че съм на брега на морето. Близо до мен има още един човек, който в съня знам, че е фотограф. Не е лято, облечени сме в есенни или зимни дрехи, палта и якета. В съня не чувстваме температурата, обаче, нито съжалението, което аз обикновено бих чувствала, ако се намирам толкова близо до морето и все пак ми се налага да бъда толкова облечена. Просто седим изправени брега, който не е пясъчен, а изграден от малки камъчета в различни оттенъци на сивото, фотографът снима, а аз гледам към хоризонта. И виждам как вълните (мътни и по-скоро сиво-кафяви, отколкото сини или зеленикави) постепенно започват да се увеличават, набъбват и прииждат с прилив, който плъзва по брега и вече мокри краката ми. В този момент зад мен се появява цяла тълпа хора, дошли, знам това, само за да наблюдават прилива. Аз все още не разбирам какво толкова има да бъде наблюдавано, но една жена от тълпата ми казва да се кача по-нагоре, защото е опасно. Качвам се и единствено фотографът остава, където е бил, там водата вече изцяло го залива, на моменти се чудим няма ли да го отнесе, но явно по-важни за него са снимките, въобще не отделя лицето си от обектива. И тогава започва същественото. В синхрон с ритъма на вълните цялото небе започва да приижда със слънчеви лъчи, но не под формата на лъчи, а всеки един представлява светеща в различен цвят сфера, която блести. Хиляди, милиони, неизброимо много ярки сфери в жълто, виолетово, синьо и бяло се приближават и оттеглят на вълни към мен и останалите наблюдатели на светлинния прилив. Светлината от небето се отразява във водата и в един момент небе и вода стават едно огромно прииждащо море от светещи цветни сфери, толкова ярко, че не мога да държа очите си отворени, притварям ги, но дори и зад клепачите си продължавам да виждам послеобраза на бляскащите цветове. Може би моментът, в който напълно затварям очи, е и този, в който се събуждам от съня, а в главата ми звучи въображаема песен с текст на английски: ‘I’ll build my bones on stains and stones’.

Сън с Юли, Nick Cave и Massive Attack

Весела Кучева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам приятел, който в действителност е починал преди шест години в деня, предхождащ нощта на съня. Тръгнали сме на пътешествие цялата банда, все хора, които са го познавали и изглежда, че Юли още веднъж е един от нас, няма видима разлика, която да го отличава. Единствено това, че през целия сън е ужасно тъжен. Спрели сме с някаква кола на брега на морето, гледаме безкрайното му синьо, блестящо, като че ли е поръсено с рибени люспи, усмихваме се от радостта да е топло и лятно. Той е единственият, който не се усмихва, меланхолично е обърнал главата си на другата страна, въздъхва. След това се озоваваме в някаква сграда, чакаме за нещо неопределено в голям коридор с недостатъчен брой кресла, някои от нас са насядали по земята. Играем на измислена игра, която включва това да опишеш човека, който седи от лявата ти страна. В моя случай това е Юли. Отварям уста, за да започна да говоря, но той прекъсва мен и играта с думите: „Само че до Веси никой не седи“.

След това имам нуждата да се изправя, да започна да се движа из пространството и да запея една песен, която в съня знаем, че е на Massive Attack, но когато се събуждам и песента все още звучи в ума ми като музикална халюцинация, въпреки че още съм сънена и не напълно съзнателна, разбирам, че е била на Nick Cave.

Обява за това, че си търся съквартирантка

Дали на някого му се живее,
където аз живея?
Знам, че повечето от вас
нямат представа къде е това,
още не съм дала обещаното
при сключването на сделката с брокерката
house warming party,
но се опитайте да си представите
една квартира в самия център на София,
едната от стаите й е моя,
там правя упражнения за разтягане сутрин
и наблюдавам жената от съседната сграда,
която всеки ден полива мушкатата си в червена рокля.
Другата стая си търси човек.
Тя е една светла стая с малко балконче,
от което можете да видите
как се променят короните на дърветата долу на улицата,
скоро ще започне смяната на цвета им
през жълто и оранжево до черно-бяло,
а ако се задържите достатъчно дълго, до пролетта
и нежното развиване на листата
в онази първа крехка зеленина на млада салата,
ще бъде много трудно да решите
дали да си останете където сте
или да се преместите на кухненската тераса,
която гледа към Витоша.
Там можете да седнете на плетения стол с възглавничка
и между пръстите на дясната ръка да стриете
листо от ментата в зелената саксия,
а между пръстите на лявата –
от лилавата саксия стръкче мащерка,
докато чакате залеза, който,
за още по-голям разкош, в определен момент от годината,
разстила светлината си и очертава сянката
на западната мъничка тераса от квартирата,
за която си търся съквартирантка.

Обуй си обувките

Весела Кучева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че искам да изляза навън и майка ми ми казва: „Ами хайде, обуй си обувките“ и отваря един старинен дървен шкаф, скован от бежови дъски и пълен не само с обувки, но и с платове в различни цветове, сгънати много прилежно и подредени един върху друг. Става ми странно това изобилие, но докато да попитам възможно ли е всичките тези обувки да са мои (още повече, че някои от тях са огромни като размер, издължени напред и много тесни отстрани, няма начин да мога да ходя с такова нещо, други пък са в цветове, които никога не бих избрала, освен това има по няколко от един вид), виждам, че вече съм сама пред шкафа, затова решавам да пробвам дали едни зелени ниски обувки ще ми станат, но докато си ги слагам на краката, изведнъж ми се завива свят, замайвам се и с едно въртеливо движение с главата напред се гмурвам в самия шкаф, но не се удрям в никой от рафтовете, а продължавам да пропадам надолу (зелени копринени платове пропадат заедно с мен, заплитат се и се разплитат около ръцете и краката ми) чак докато стигна дъното на една тъмна стая, която знам (откъде?) че се намира под земята. Осветена е с изкуствена оранжева светлина и от тази светлина се показва едно лице на мъж, цялото с татуировки като на маорите. Усмивката му, с която се приближава към мен, обаче, е по-зловеща от татуировките. Когато е достатъчно близо, за да чуя какво шепне, разбирам, че си повтаря числото 33. Става ми ясно, че ще трябва да се преборим. В този момент, очаквано, звънва алармата ми и се събуждам.