Монолози

Слави Томов

Как често скитам около работническите квартали и пристанището, усещам как морската сол се лепи по дробовете ми, издишвам-вдишвам, трия вкочанените си пръсти в колената, заравям ги в косата си, или ги събирам сгънати до устните си, damn hooligans. Get out of here, сещам се за Вал, Вал го няма вече, как се влачехме с подути джобове с цитруси, а в гърлата ни облаци лед, до кубинските или бразилски кораби, в индиговите утра на Б., как се давим от глътките силен коняк и смучем снежни дантели, без да ни пука, без да ми пука, без да пука на Вал, когато го затваряха в мазата за наказание, как зяпахме нагло мацките и вечерите се огъваха в полутъмни епилози в дома на Рита, която първо любеше Вал, а после мен и в промеждутъците на паузите чоплехме свити на две като примати обелените си колена или възпалените и подути клепачи от ледения вятър. Как след години се носехме на зигзаг из неоновите улици на Б. в кабриото – непасяемо пияни, уморени от флиртове с провинциални барманки-екзистенциални сестри на спасението – той – с избити кучешки зъби при улични спречквания, аз – с петна от червило и слуз по ризата – влажни-инфектирани от депресията и умората на провалите. Как ме изсипваше-отпрашваше-довличах се пиян и лягах по гръб на пода в някакъв нок даун – жадувах не за любов, а само за безобидните петинги от детството ми.
Оставам ги настрани. Не са ми нужни. Те ще ме потърсят. Сигурен съм. Но ще ме намерят трудно. И трябва да разпитват много. Понеже ще съм из кръчмите на Dover. Или при огнените ветрове, като диви кучета в Южна Испания. В Танжер. Където ще пристигна нелегално. И сигурно пак ще ме върнат обратно. Със стари белези. По скулите. Медицински шевове. Досиета. Солени утрини в Б. Където ролите ми са винаги еднакви. Да пия с Маркъс ирландчето. Да слушам историите на тираджиите за контрабанда на риба и цигари. Кварталните барове, където мухлясвам по сепаретата и зяпам кик бокс. Или плащам на красиви бамбини със западен акцент, които наричат правилно и точно любовта облекчаване. Познавам пичове, които са виждали на живо Burroughs. Ian. Gira. Но аз трябва да се оправям сам. Няма да ме разберат. Как се треса от висока температура. Как трупам напрежение. Как самотен правя лицеви опори докато припадна в собствената си слуз. Между отчаянието и отмъщението. На границата на смирението и идиотския ступор. Когато късно вечер някои красиви жени виждат в мен-съмнителен тип. Или клоун. Или клошар. Но избягват очите ми. Понеже са свикнали. Но аз разбирам – тяхното любопитство да се овъргалят в някой трюм на забранената любов. Имам здрави и груби обувки. Докерски. Те ме спасиха. Алкохолът ме спаси. Силните афтършейвове. Пошлите събщения на Рита, пълни с правописни грешки. Безметежието на Стеиан с условната присъда. Някои жени, които можеш да срещнеш веднъж на хиляда години, които разраняваха гърба и слабините ми, жадни за първични ласки. Върху небесните люлки на мръсотията. На които сравнителните степени им се струваха недостатъчни и крещяха за още, още, още. А след актовете прерязваха пъпната връв с мен и кокетничеха пред огледалото. Следобедни Магдалини. Героини в театър на Genet. Рита, която получаваше леки обриви по устните след любовните актове. Аз, когато виех от болка, а тя ми се заклеваше, че нямаа бяло течение. И как сънен и трескав носех проби урина, а таксиметровите заключаваха, че това ебавало мамата на всички мъже.
(Португалия) Сънувам я с лунула (от римската епоха) на шията, в някакво безкрайно житно поле в Алентежу, между земята и небето, с леко свито гърло от внезапен пристъп на меланхолия (Carnival is over), на границата, преди да се събудя, в междината на нейните колебания, в ежедневните ми неврастенични жестове, в диалози, завършващи минорно в септемврийски епилози, в августовски консервирани интуиции, (Orane), и как всичко започва, или как всичко току-що започва, по най-баналния начин, как се събуждам (спал съм и този път с дрехите), отварям очите си (с възпалени и подути клепачи от недоспиване и злоупотреба с алкохол), и намирам в завивките само себе си, само себе си. Сънувам картонените морета на Antunes, сънувам някакво безкрайно blue, което никога не прераства в ultramarine, а изтича в акварелно морско зелено, сънувам трамваите в Лисабон, епистoларните ми писма с админа Jose, Jennifer Gira, Гондолата до пристанището, боксовите зали от детството ми и как скитам изгубен някъде в Dover, а бразилски моряци ме питат да ги опътя, сънувам, как нарочно се натравям визуално с четене на Broch, как Хюсеин ми обещава, че щял да пита някой планински ходжа за моето неспокойствие, как тя ми намеква за срещи в други животи, как аз и опонирам, че сме християни и там сигурно има живот, но няма да се преродим в други хора или да имаме възможност за някаква алтернатива, и всичко затихва дори от разстояние, как тя заспива, как аз се събуждам и тръгвам пак да скитам, в един бар, втори бар, трети бар, как сигурно става, за да пие ледена вода, как аз си поръчвам поредна бира под олеандровите сводове на падението, как пак се шмугва в завивките, как аз пиян се обяснявам на някоя поредна Магдалина и я давя в пиянски монолози за други жени, а тя ми заявява, че бълнувам и времето ми тече, и как става тъмно. След това още по-тъмно, накрая светло, и аз пак се събуждам и всичко започва от самото начало. Няма да е сега, няма да е утре, нито след година, знам го, но вече строя в сънищата си мястото, подбирам пейзажа, изгледът, който трябва да е южен и да има наклон към океана, някоя топла и синя (freguesia) енория, където Revrand-ът пие пенлива бира с местните, а следобедите ще пазят нагрети от слънцето възпоминателни плочи за самоубили се артисти (Комбре, Jean Santeul), а жените ще приготвят златисто свинско печено с много розмарин, лук и чесън, и когато минавам, покрай тях ще ми кимват или махат за поздрав (Ele é um estrangeiro), докато ме изгубят от поглед, докато потъна в най-ниското, и заприличам на летлив дух, на видение, със синята ми риза, с небесно синята ми риза като очите ми, понеже се бяхме уговорили да бъда със синя риза…
Движех изтупан. Обичах скъпите кожени обувки. Луксозните ръчни часовници. Ризи с твърди яки (сини). Съсипвах ги бързо. От начина ми на живот. От висенето по баровете. От спречкванията. От сутрешните ми покаяния. Когато влизах в eclessia catholica. Да си почина. Да изчистя дробовете си от набитата сол от морския вятър. Погледа ми. Устните, които бършех с ръкави, миришещи на жени. Да слушам хора в купола на сътворението. Идиотските мантри на падрето. Или да прехвърлям спомени в себе си. Как наръгват Бекет в черния дроб. Как избиват предните зъби на Chet. Как Born to be blue ме разплакваше (When I met you, the world was bright and sunny, when you left the courtain fell, I’d like to laugh, but nothing strikes me funny now my world’s a faded pastel) Нямах уважение към парите. Тъпчех ги из джобовете си. Или ги губех. Господи, познавах гринговци с условни, които пишеха поезия. Сънувах тъгата на курвите, потта по гърбовете и любовната слуз в уретъра ми. Сънувах Ситилиано с едната ръка, из пристанищата на Dover. Чепката от изкуствено грозде между чатала му. Divine, и как руква солена кръв от носа ми и пълни дехидратираното ми гърло, разранени и подути венци, понеже времето ме гонеше и буквано късах дрехите на небесните магдалини с псевдоними на проститутки. A пръстите ми – омацани с течен вазелин, понеже в истиската любов се прониква трудно и лягах в скутовете им а те мажеха скулите и слепоочията ми заради спречкванията, Chet. Любов. И винаги ми прощаваха всичко. Знам го от старите sailors dude – отидеш ли при жрица, първо трябва сам да се оправиш, понеже има ограничения. Сякаш танцувах из хотелските коридори, с навити ръкави с най-хубавата ми риза, и си тананиках born to be blue, с елегантния ми скъп часовник, блясъкът на автоматични нож в джоба ми, заради инициалите, които дълбаех, на красиви жени, да излязат от мен, да излязат от мен, Chet.
Казва, че няма няма нищо по-педалско от това да види мъж с пижама. Казвам й, че не нося пижами. Казвам й, че не нося нищо. Замълчавам. Спя с небесно синята ми риза, със скъпите обувки от естествена кожа, за да бъда красив, ако я срещна в обърканите ми сънища. Когато лежа по гръб. И пуша. И буквално вия от слабост, че, не, никога няма да мога да напиша querelle de brest или Knowledge of Hell. Или да опиша чувството в Born To Be Blue. И ще затрия цялото си бъдеще, като се връщам в миналото. По хотелските стаи. С различни красиви жени, на които през деня можеш дори да видиш ореолите като на светици, а през нощта – как предусещат баналните ни щения за доминация. Само курвите усещат самотата в теб. Изпитвал съм го. С Моника. Когато, преди да пристигне, четях пасажи от the gambler, полицейски сводки и новини от съдебни дела. Проснат на леглото. Сам. С изтръпнали венци от жажда и меланхолия. Хронични безсъници. Сещах се за Вал. Вал го няма вече. Беше junk. Сещах се за онази вечер в Б., с цвят на малиново сладко, пълна с красиви софиянки с леки сънчеви изгаряния, как ме зяпат, но нямат смелост да скъсят дистанцията заради половинките си. И как в ранните часове, един пиян моряк насочи срещу мен пистолет. Domenica. Или когато движех сам, изтупан, и един пич ми изръси, че съм много елегантен и красив и започна да рови театрално в земята с мокасините си. Засмях се. Не си падам по тези неща.
Любов значи да париш до силна температура, да се тъпчеш с антибиотици и да се наливаш с ледена бира по ветровитите барове в Б. Или да изпращаш поредната си любовница след кулминацията от хотелската стая и след нея да овъргаляш някоя курва и накрая да заспиш със запалена цигара с омотан шал около врата. Любов значеше, когато по време на актовете, жените се откопчваха от мен, стискаха зъби от ярост и казваха, че съм мръсен и долен използвач, понеже усещаха, че не любя тях. Любов беше, когато един форд ме качи на предния си капак и за да отпразнувам случая, с лека болка в рамото пратих жасмини на една барманка и след това се довърших с акохол и born to be blue. Любовта значеше соматика. Когато вървях разгърден из среднощен Б., направо – срещу групи от пияни отворковци. Или си миех лицето със солена морска вода и след това с възпалени клепачи гледах Йън и Аник Хоноре. Как спрях да отвръщам на среднощните обаждания на жените, с които имах връзки и в пристъпи на яд казваха, че съм напълно луд. Когато се довличах при момчетата от кварталния бар и заедно зяпахме ирландчето Tyson Fury и един докер ми направи индигова татуировка с обикновена игла. И аз му изръсих, че още утре зарязвам всичко и да ме оправи да бачкам на някой норвежки рибар. Пиеше питиетата сладникави, на малки глътки и беше много чистичък. Една вечер си свих ръката в юмрук и му я показах, омете се. Посе почнах да чета Miracle of rose и исках да намеря далечният тренер по бокс, който беше станал таксиметров… да се позанимава с мене. Как слушах историите на Стелиано-Бокачо, с условната, който издуха 30 бона по курви и пиене и имаше една мечта. Да живее в бяла къща с небесно сини капаци на прозорците. ХУНТА ЛАРСЕН! И в бездните на монолозите си играеше под масата с един автоматичен нож и когато започнах да му разказвам за нея, той ми изръси: хубава работа, да го еба. Искаше да ме закара. Искаше да я забравя. С неговите какаови курви. Чиято пот миришела по-особено. Но въображението вършело всичко. По това време един тип ми лазеше и по нервите, не можеше да чука жена си, бях регистриран и не исках проблеми. Имаше и един русоляв къдравелко. Сучеше се по бара и ме зяпаше. Деликатен.
Скитах вечерите из Б. – самотен, пиян – менях настроенията си през 5 минути. Зяпах земята. Зяпах витрините. Зяпах небето. Навсякъде тъга. All Blues, Chet. Поянкога си търсех белята. Намирах я. Хващах друга. Купувах книги, афтършейвове, жасмини. Подарявах ги. Изхвърлях ги. Или ги забравях. Движех зимата разгърден. С навити ръкави на ризата. Студът ме караше да се чувствам жив. Отрязах и повечето жени, с които се срещах тайно. Изведнъж. Нищо не изпитвах към тях. Искаха да знаят причината. Нямаше причина. Имаше причина. Не ги интересуваше моята причина. Бяха красиви. След някои бях вървял половин година да ги имам. Както и да е. Всяко нещо си има край. Има си и начало. И моето начало беше лудостта.
Трескав, натъпкан с хинин и антибиотик, на дъното на живота ми, когато правех среднощни невротични разходки и нахълтвах в паузите в стриптийз барове, пълни с нерешителни двойки из ъглите, които демонстрираха любов, но си търсеха трети партньор, понеже имунната ни система се нуждае от божествена мръсотия. И как небесните ангели ме наричаха – свиня, когато обличах любовта си в пошла епистоларност, а в интродукциите на утрините казваха, че съм галантен джентълмен, свити на две в слабините ми по задните седалки на такситата и за да придам някаква красота, ровех с пръсти в косите им, за да им припомня какво значи любов. Как ледените капчуци изливаха вода в гърба ми и след това ходех да изповядвам самотата си при някой тираджия или докер – смирен, с разцепени вежди от спречквания, които мажех с вазелин. Ще се изгубя в акварелни архитипове със зелени морски дъна из улиците на Модена или Марсилия, където небето ще е бяло а belle signore con i capelli castani ще ми предлагат peonie. „Les Bons Bons des Raisons“. Която носи моя снимка, правена в някое полицейско управление. И аз я чакам с разбита устна и възпалени очи –
Как абстинентен от метиловия алкохол пълзя, зачатък без крайници, в някакъв сън на fransis bacon или мараи, протрит и сцепен в слабините от любов и вия за сълзите на cocteau – лидокаин, как ме удрят, как отвръщам на ударите, как маги ми говори за морал, а когато съм в нея, иска да й суфлирам пошли цитати от bataille, и обръщам гръб на лика на кучия син, гушнат от някаква библейска жена от Магдала, как запълвам самотата си с епистоларните еклоги на хронично жадните за любов, епистоларно арга на красотата, а утре същите ще се изповядват по кабинетите на уролози с нещастни бракове
Как скитам полугладен, но елегантен, с любимата ми синя риза Елис – синя като небето, което загнива всяка вечер из нощните локали срещу вятъра, където са последните убещижа на самотниците, и се налага да се представям с друго име. Как тръгвам, как се връщам, или как ме носят мъртвопиян по задните седалки на таксита или частни автомобили, в някакъв безкраен сън на страданието – като тръбопроводите на рафинерията и всяка една проклета утрин, Елис, се събуждах с възпалени клепачи или някакъв соматичен далтонизъм, когато виждах само дъната на свършекът. И как ги усещах, Елис, как ми признаваха, че искат любов, всички онези жени, с които се срещах по хотелите, с натрупана и премълчана агресия, с музкулни крампи и неврастенични жестове, когато сменяха темите без никаква причина, заради напрежението или стеснението, че искат просто само да им говоря, или само да вкарвам пръстите си в косите им (като знак на уважение), когато бяха в ниското. И другият тип жени, Елис, с рафинирана извратеност в себе си ,които заличаваха или прикриваха петната и слузта на еднократната вечер – горди, лицемерни, облечени във власт –, за които бях само алфа мъжкар и не им пукаше, че раздират единствената ми небесносиня риза, когато оставяха след себе си рани по врата ми, рани по гърба ми или по бедрата ми, и в среднощните часове по седалките на личните им автомобили ме молеха да ги наричам (мръсни курви), а в утрините се правеха, че не ме познават или искаха да се обръщам към тях във второ лице множествено число. Когато, Елис, се появявах тайно при тях и миришех на контрабандни парфюми и афтършейвове, имитации на запазени брандове, когато параноично чистеха следите след актовете, когато вечер ги наричах мръсни уличници, а сутрин се обръщах във второ лице множествено число към тях – да не би да са останали петна или слуз по седалките или пръсти по стъклата на скъпите им автомобили, когато надуваха по-силно радиото, за да заглуши кулминациите и когато ме караха в предградията и ми шепнеха нежни думи в началата, а след това ме изхвърляха непотребен или отпрашваха, или ме изсипваха, или ме забравяха – някъде – или аз излизах тактично – заради мобилните им театрални разговори, когато триеха с показалци и слюнка или носни влажни кърпички любовната ми слуз от новите си рокли –по гръб да зяпам коремите на прелитащите ниско самолети…
Когато лежах със залепена риза на гърба, заради потта по гръб в хотелите, Елис, и изписвах странни изречения от типа: не мислех как да имам тази жена, мислех как да я забравя, не мислех как да имам тази жена, мислех как да я забравя, физически силен, но вътрешно слаб, когато скитах и лежах в скутовете на курвите с театрални имена и величествена гордост, Darling, и исках да пиша за нея, с барокови изречения и плътност, но по-скоро дупчех или разкъсвах листите – преглътнати удари – тремори в дясната ръка. Когато си измислях прякори grande coltello, разгъвах, сгъвах автоматични ножове в някакъв тъжен ступор и ако можех да избера музика, бих се спрял на madrugada, понеже има необятни меланхолични вокали, които ме карат да плача, които ме карат да мисля, които ме карат да не мисля, да мисля за Магдалина, с която се държах като дивак, и в момента бих се срутил в скута й, да мисля как скитахме вечер с Вал, който усещаше винаги, че нямам мангизи за бира, поръчваше ми бира и аз пиех бирата на малки глътки от уважение, полугладни, самотни и единствени, в среднощните заведения разплитахме миналото си, плетяхме някакво мъгливо бъдеще, росита, мики, жените на Вал. Абсурдни разговори, Елис, за букети от жасмини, за подлостта на крадците и величието на убийците, които гонят чест и за морала им. Искам да ме види Елис, как се задавам с някаква чанта, или по-скоро мешка, или по-скоро малка протрита чанта, с навити ръкави и със запалена цигара, как скъсявам дистанцията, малко остарял, как по-скоро се клатушкам, или танцувам, в някаква моряшка походка, белези по скулите и ръцете от спречквания, размити и обгорени шевове от морската вода, по-далече от ударите на ледения вятър.
Слави Томов
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s