Ловеч през ноември

от Цветозар Цаков

Вървя по прашна улица в Ловеч през ноември…

А бих могъл да съм в къщи на дивана и да слушам джаз. Или да вечерям с нашите в кухнята и да водя поредния спор за музиката и за соца. Или изобщо да не съм там – в Ловеч. През ноември. Важни тук са само Ловеч и ноември. Даже са си по-добре без мен, защото аз повече обичам пролетта, макар и есента да си има своето очарование.

А Ловеч и ноември са в такава превъзходна симбиоза, че ти става съвестно и малко тъжно, ако ти се наложи да застанеш между тях. И Ловеч, и ноември са малко тъжни, малко самотни, но много красиви. Листата им капят стремглаво, но в грациозен танц, в който ти е трудно да различиш тънката невидима нишка, която минава през двата края на душата и отваря пропаст, видима само след като си се надвесил крайно неблагоразумно и безвъзвратно фатално над нея. В секундите, докато падаш, ти остава време единствено да погледнеш по веднъж наляво и надясно и да се сгромолясаш върху твърдото и тъмно дъно с чуден колаж в съзнанието си – последното нещо, което попада там – който никой никога няма да види и проумее. А дали не е именно в това, което разбираш със сетния си дъх, смисълът да се родиш, да слушаш джаз, да се караш с родителите си по време на вечеря, а след това да паднеш в пропастта на нищото изцяло осъществен. Именно в това. В невидимата от низините на живота пропаст между Ловеч и ноември.

В София есента е съвсем различна. Тук тя е влак, който минава през покрайнините на града, изсвирва веднъж, но никой не го чува, защото винаги е прекалено шумно. Във влака се вози ноември, гледа разсеяно през прозореца и си прехвърля наум свършеното по подготовката за зимата – затвори ли достатъчно туршия в останалите от лани здрави буркани, добре ли се получи лютеницата, дето я вари в края на лятото пред блока с другите бабички? (Дали не стана твърде люта, или пък недостатъчно? Зимата може да е всякаква, трудно се предвижда!) Дали си каза всичко (за всеки случай) с комшийката, дето наглежда саксиите на терасата, докато го няма? Там – в Ловеч, в онова измамно време, когато слънцето скрива кръпките по небето и кара хората да вярват, че е още младо и ще грее вечно.

lovech4

Вървя по прашна улица в Ловеч през ноември, но даже и да не вървя – важни тук са Ловеч и ноември. Важен е джазът на свободния полет надолу, който в малкия провинциален град е грациозен и танцов, и неизбежен, като падащо есенно листо. Гледаш го и неистово се радваш на тъгата му. На тъгата си. Важни са вечерните спорове с родителите по теми, които се съчетават крайно абсурдно с домашната гроздова ракия, със синьото сирене, което държиш да присъства на масата редом с доброто старо бяло, и с джаза, който насила ги караш да слушат. Разговори с хиляда твои версии. В тях живеят едновременно всички сезони – пролетта на детството, лятото на настоящето, есента на спомените и зимата на новото начало. През зимите на моето ловешко детство изкуство, комунизъм, ракия, синьо сирене и джаз не означаваха нищо, а Ловеч побираше в себе си целия свят. И никога не разбирах кога идва ноември и кога си тръгва. Влакът, с който пътуваше, нямаше свирка.

lovech2

* * *

Знам, че някой ден ще се качим в един и същи нощен влак с този все по-далечен и все по-непознат Ноември, ще се срещнем случайно в коридора между купетата и ще си заразказваме смешни случки от незапомненото ни общо минало, на които след това, когато отдавна сме си по купетата и в леглата, тайно ще си поплачем. И ще сънуваме как вървим по улиците на Ловеч – аз в Ноември и той в мен. А улиците ще са пълни. Със смях, с плач, с хора и с кучета (няма да има и едно паднало листо!). Толкова ще са пълни улиците, че ние ще се почувстваме безкрайно и болезнено излишни, ще си помислим, че пречим на всички тези гласове около нас да се прегръщат на спокойствие, ще се засрамим до небесата и ще поискаме тутакси да хванем влака и да се махнем. Да отидем в София или Бог знае къде другаде, където ти е все едно дали е ноември, или времето отдавна е спряло да се движи. Но няма да успеем.

Няма да успеем, Ноември!

Затова нека сега повървим, докато можем. Аз в теб и ти в мен. Дори и да сме се проснали удобно на дивана и да слушаме джаз. Дори и да водим поредния безсмислен спор със себе си. Дори и изобщо да не сме там.

В малкия град през есента. В Ловеч през ноември.

(Колко само си приличате!)

lovech3

Снимки: Йордан Чакъров

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s