Калокагатии

от Цветан Марангозов 

Schönheit ist der Glanz des Wahren. 

Немска поговорка

На Мая Горчева

Нощта умира. Оптически несъзнателното разкрасява клишето на изгрева. Централното светило (единственото реално божество, от което зависи всичко) наднича зад хълма.

Килимче от два квадрата кожа плува синусуидно между оцветените в жълто и червено облаци, понесено от копнежа… по какво? По едно последно влюбване? (шегуваш се)По едно последно вдъхновение? (спи му се)По една непредизвестена кончина? (оживява). Да, това е думата! Копнеж по една непредизвестена кончина (как не се сети веднага)случайна ледена висулка… или дребен астероид… или заблуден куршум, предназначен за друг – ще спести кошмара на саморъчното действие, ще спести срама на околните пред „свободната му воля”.

Котката (от мъжки пол на име Пикасо) примигва в забавен каданс; белите пантофи на лапите месят тестото на съгласието; краят на опашката се подписва. И той/тя отстоява собствени правила и вкус, пълноправен член е на домашната им хетероутопия…

… часове на разменена тишина (тишина на високи децибели), плюс тишината отвън, съставена от шепота на милиони насекоми, населяващи дивото лозе; плюс тишината отвътре в безвъздушието на мозъка – тишина на спрял часовник, осъзнал условността на отмереното време. Между неврони и трансмитери, миризма от къси съединения; последната гражданска война завърши с примирие поради изтощеност; войната между памет и проекция, между съвест и егомания, между настояще и било що било. Резултат: умора на материала. Велурено равнодушие. Толерантност до безразличие. Nekrophile Akzeptanz.

Ох, καλά, ах, καλά…

Един дълголетен гарван в стария орех (долетял от близката граница с Гърция) превежда прегракнало: „…ох, добррррота… ах, кррррасота…“

Красиво е бебето в количката. Поради неуспешните опити появяването му да бъде предотвратено, отказало млякото на родилката. Затова ли му липсват жизненоважни съставки, най-вече геномът, регулиращ самочувствието и душевното равновесие?

Красив е споменът за популярните романи на 40-те. Разведените му създатели го настаняваха при различни роднини и приятелски семейства. Оставен сам, изчиташе техните библиотеки.

Вечната Амбър надви чумата. Скарлет ОХара откри другия пол. Равик и Жоан се надпиваха под Арката. Талантът на Мартин Идън прескочи социалната яма и постигна амбицията на любовта си (което разплака неудържимо невръстния читател).

Още по-красиво щеше да бъде, ако не беше роден в клиника, а на разорана нива (разорана от Златю Бояджиев?). Нехигиенично било, но пък архаично, романтично, патриотично, автентично, земно, знаменателно и прочие – радост на покълващото семе. Представата събуждала сакрално усещане за биологичност.

Дъх на гнила шума и мъх.

Високопарни тестикули в безполова самота. С миниатюрни компактдискове под клепачите, вторачен в ято възбудени пиксели („не се препоръчва под 80 години“). Докато беше от мъжки пол, си боядисваше посивялата козина и погледът му събличаше преминаващите млади задници. А сега? Сега му липсва горивото, необходимо за задвижване на очните ябълки. Сега последната молекула тестостерон си спомня с весела погнуса за жалките мизансцени на максималната близост; за вулгарното самоотлюспване, умножаващо похотта. И как кулминациите рушат достойнството ти. И остава? Остава кокалът на оглозгания нагон, това остава, миличък. Пикасо дърпа ушите, разбира материята, има опит, котките на съседите редовно му гостуват в градината.

Пикасо битува в нестихващо настояще; за разлика от стопанина му, който не успява да улови в чиста форма личното си „тук и сега“ – веднъж без намесата на „вечно вчерашното“ или на „вечно антиципиращото утре“. Жива централа за организиран отпор на генетично заложената потребност от съучастие в колективните ритуали и безумия. (Поради липса на метафизика сега подиграните от историята вярват на хитроумни баби.) Пикасо: А той?! Той в какво вярва? Той ли… ами той по принцип не вярва в нищо… вече. „На“ и „в“ нищо. Изгуби такава потребност. Недостатък на дълголетието. Още в 50-те години се научи (го научили) да не вярва и на себе си. Тъжен случай. Съществува пасивно в центробежно единачество. След преживените различни „вечни истини” (милиони загинаха) и след дузина съсипани приятелства накрая не остана на кого и в какво още… (Бележка: да помисли има ли „красива отчаяност”.)

Хладен ветрец пилее дискретно рижавата козина. С Пикасо очи в очи. Миниатюризираното отражение в кехлибарените триъгълници онагледява реалната им нищожност (тук „small is beautifull” не работи).

Старият гарван гледа строго; „ето го, това е той, егото – изключение от всяко правило”, плюс една котка на име Пикасо. Да, тоест не! Не, това не е котката на Шрьодингер. Присъствието на точно това животно е по-реално от присъствието на който и да е жив човек…

Ох, καλά, ах, καλά…

Прецъфтявайки, люлякът ухае най-силно.

Тя се придвижва с грацията на водно конче. Той си позволява да не заплаче. Целта е съзнанието, че всеки миг е и последен, нали скъпа. Целта е „всяка минута едно ново начало”. Тя: Но имало и безнравствена красота, нали скъпи. Той: Например кратката й афера с най-близкия му приятел. Ах, направи го красиво. Без лъжи и потайности. По европейски го направи. И се върна при него с лъчезарна усмивка. Ах, ах, пак по европейски (красивото по ръба на упадъка). Тя: Красив е почеркът на порочното му писане например. Той: Например красива е мухоморката в централната леха на градината. Тя: Но имало и грозни форми на нравственото. Той: Суетната доброта например. Позата на социалната загриженост например. Натрапената подкрепа например. Или моралната безмилостност например. Примери бол. Тя цитира с всеопрощаваща усмивка: „На вкус и на цвет товарищей нет”. Още при първата им размяна на погледи (преди цяла вечност беше) усетила, почувствала, преценила, има пред себе си „добър човек с лошо мнение за себе си”. Персонално изместен от прекалено самопознание. Признава, това веднага я привлече. Обаятелен вариант. Чаровен алгоритъм. Симпатичен оксиморон. С една дума сладък сапун, присъщ за мечтатели, поставили непосилно високо собствената си летва… Той: За грозното на многоточията… (не, стига с тези многоточия, полазили страниците му като дребна шарка)

Ох, καλά, ах, καλά…

Конклавна оптика. Лежи по гръб подобно бръмбара на Кафка. Кой? Той ли? Зрителното поле е задръстено от зеленикавосива плът, непознати физиономии надничат, наблюдават безучастно. Той е изненадан от спокойствието си… Кой? Той ли? Той не любопитства. Той не се пита коя е причината да настъпи последният му час. Той не си спомня да е болен (нищо не го боли), ще рече, той умира при сравнително добро здравословно състояние. Кой? Той ли? Кой по-точно… Мисълта, че това не е той… този, който сънува, рязко го събужда. Той е, да, ето го. Тук е, целият облян в студена пот. Беше сън-репетиция? Изправя се до леглото, поема дълбоко дъх, задържа въздуха, изпуска го под налягане „пцссссссссссшшшш…” (звучи като намушкана гайда)Ура! Все още превръща кислород във въглероден двуокис…

Сухожилия и изпъкнали вени прелистват картотеката за знаци и значения, избират картончето с думата Калокагатия. Пикасо предлага заглавието да е в множествено число – прието…

Централното светило (от което зависи всичко) протяга кървавочервени ръкави и потъва в сенчестия пейзаж.

Лято 2016 г., на село

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s