Марио Несторов: 5 стихотворения

Владимир Сабоурин

MarioNestoroff
Марио Несторов (Mario Nestoroff) e роден на 21 август 1936 г. в гр. Лас Бреняс, провинция Чако, Аржентина. Родителите му са от български произход. Начално образование получава в Национално училище № 77 в Лас Бреняс. През 1950 г. постъпва в историческата гимназия „Хусто Хосе де Уркиса”, в гр. Консепсион дел Уругвай, провинция Ентре Риос.

През 1954 г. стихотворението му „Като капка сън” печели първа награда в литературния конкурс, организиран от гимназията. През 1955 г. се установява в Буенос Айрес, където следва право, но не завършва следването си. В Националния литературен конкурс за 1960 г., организиран от столичния всекидневник „Кларин”, стихотворението му „Песен за Чако” печели първа награда. Член на журито, присъдило наградата на Несторов, е Хорхе Луис Борхес, заедно с Енрике Ларета, Фермин Естрела Гутиерес, Рикардо Молинари и Лисардо Сия. След конкурса сътрудничи известно време на ежедневника. После се връща в Чако, където работи в общините Сан Бернардо и Саенс Пеня и във вестника „Ел Територио“, където печата отделни свои творби.

През 1964 г. Марио Несторов посещава България. Живее в София и води университетски курсове в СУ „Климент Охридски”. Връща се в Аржентина през 1966 г., продължавайки активно да твори. Някои от стиховете, създадени спонтанно по барове, са писани на салфетки и за жалост – изгубени. Сред най-известните му произведения са „Песен за Чако“, „Мъжът от бара“, „Песен за Раул Бернери“, „Градът на слънцето“, „Песен за моя беден квартал“, „Песен за Саенс Пеня“, „Идио“, „Песен за Лас Бреняс“, „Стихотворение за едно сбогуване“. Получава обществено признание, с уважение наричан „Певецът на Чако“. Приживе той не издава книга. Много по-късно част от литературното му наследство е събрано в книга от неговия сънародник Рубен Долоса.

На 21 август 1980 г. – рождения си ден – когато навършва 44 години, Несторов неочаквано умира. Погребан е в Сан Бернардо, а година по-късно тленните му останки са пренесени в Лас Бреняс, където винаги е желал да почива след смъртта си. В Аржентина са издигнати паметници на поета, а у нас негова паметна плоча е поставена на сградата на фондация „Помогни на нуждаещите се“ – Пловдив. Гражданска асоциация „Българите в Аржентина“ – Буенос Айрес с председател Аксиния Иванова подготвя филм за живота и творчеството на Марио Несторов.


ПЕСЕН ЗА ЛАС БРЕНЯС

Основаха те една нощ, под светлината на газена лампа.
Тъмнееше гората, гъсталак от дъбове и сенки.
Мъжете, всички до един, бяха взрени в зората.
Основаха те без месеци, без дати, без часове.
Беше една нощ, казвам ви, в която всички щурци
в полето подемаха гуляй след гуляй.
Беше нещо без речи, без думи, без химн.
Нещо на хора, които винаги са били безмълвни.
Лас Бреняс, родино моя, спомням си за теб в бъдното
с твоите обикновени хора, дърветата ти, улиците
и си мисля колко е хубаво, ако има душа
тя да остане да живее по твоите улици.
Лас Бреняс, майко моя, малка страна на съня.
Любима, разпридаща светлината на химерите ми.
Пея и полудявам, оплаквам те и се обновявам.
Градчето, в което искам да ме покрие пръстта.

ПИШЕЩАТА МАШИНА

Сглобка от пейзажа на гостната и нищо друго
старата пишеща машина остава незабележима.
Милосърдна патина от прах я награждава
с отличията на меланхолията и забравата.
Машината войнствена и стоическа
да можеше
колко неща би казала
относно например космоса и мравката.
Ала немее, притихнала
като заспала люлеейки
в бебешка люлка вълшебни приказки
любовни писма никога ненаписани
и даже от някаква философия трошица.
В случай че се пробуди
под равния повей на умиращия следобед
бих й подшушнал, отсъстваща любима, да ти каже
че старата ми болка е като линията на хоризонта.

vesushi_nestoroff
Фотография: Весела Кучева

КАТО КАПКА СЪН

„В тази нощ съм самотен като душата ти
склонен над тъй чистата благост на любовта ти.
Сред жасмини си те спомням в тишината
на миниатюрната крехкост на градината ти в цвят.
Ти беше в бриза. В кротките следобеди
улиците бяха щастливи под твоите стъпки.
Като те съглеждаха, скалите заоблачаваха чела
гаснеха въжделенията, следобедът бе прегръдка.
Вятърът, все същият вятър прекосяваше червените
очертания на следобеда, тихите лезвия.
Вятърът някогашен рисуваше в очите ти
блаженствата на градчето, прости и честни.
И в тази благост, в тишината на скръбта ми
на съня по обратните стъпки, в покоя някогашен
скланям пред хоризонта ти носталгичната си болка
и ти казвам тъй тихо за любовта си почти забравена.
„Ако ехото на гласа ми би заглушило думите
нанасяйки рани на забравата. Ако ти сега
тъжно се усмихнеше, по-добре да не отваряш
болката ми стара”.

ПЕСЕН ЗА ЧАКО

Небе в памучно поле – и небе,
небе в прохладното небе на моя Чако.
Светлината на северняка, която разтърсва
необятните гъсталаци на дъбовата гора.
Палещо слънце, осветяващо нашите кости
пристягащо ни със сенки към пръстта.
Луната, разхлаждаща заспалите села
окичваща на изток короните на палмите.
Земя на пуми, на отровните ярара и елени
от бездната на времето индианецът тоба
прокарва тесни бродове през планините
осява речните ръкави със своите пироги.
Това е моята земя,тук се оре и пее.
Това е моят Чако, ширнало се памучно поле
под следобедния вятър, който го развява
като звънко плющяща бяла кърпа.
Това е земята ми, където човек е безмълвен
и фатализмът ръфа своите вътрешности
в небето се разиграва драма на прелетни
скакалци, смрачаващи обработените земи.
Земя на традиции, на горчиво мате
на телешко печено и сладкогорчиви танци
земята на гаучоси, където се обсъждат
въпроси под блясъка на ножове.
Прекосявайки села и градчета
покоят се процежда дълбоко в нас.
Блаженство извира от хората
нещата излъчват простота.
Племето тоба владееше тази земя
когато слънцето бе слънце, планината
планина. Още има следи от биваци
като сън убягнал на нощта.
Индианецо с тъмно лице и тъжни очи
вкоренен в горите на тази земя
нека дам име на болката ти, братко
листо от дървото на мъртва раса.
Това дължа на Севера на моята страна
земя, открита под лъчите на прогреса
запътена да срещне древен повик
запътена да срещне новата си участ.
Земята вика ни, привързва.
Тя – вечното затворено сърце.
Потеглил хиляди пъти, завръщаш се хиляди още.
Душата ни направена е от завръщания.
Бедната ми песен нека стигне планините
и нежността ми върхарите на дъбовете
далеч като тъжно дете
нося в душата небето на Чако.

ОДА ЗА ПЪРВИЧНОТО МАТЕ

І
Кой те посади на лицето на земята
мате, трева мате, златен прах.
Присъствието ти в кръвта понякога донася
катастрофални чернодробни разстройства
с мъртвешка бледност и среднощни линейки.
Твоето отсъствие също най-малкото подсеща
за себе си с кошмара на главоболията.
Кой те посади на лицето на земята
и защо трябваше аз да съм предопределения
да те възпява с речника на патологията
аз, дето те обичам толкова.
Веднъж
под съзвездия на други раси
и аз станах плячка на фаталното ти въздействие.
Далече бе небето на юга на Южна Америка.
И ти ми липсваше, първичен братко
изумруден прашец от тропическия лес.
И нещо ме болеше, сънищно, нематериално.
Напразно се лутаха психиатрите
на черешата и снеговете.
Минаха месеци, минаха години
без мъничко трева под лъчите на душата.

ІІ
Накладете изконния огън от дънери
друго не си струва труда.
Ще си приготвя, ако позволите, моя чай в нощта.
Всичко да е прецизно, калибрирано
като виола
като константите на роза
друго не си струва труда.
Ще си приготвя мате, но нека бъда
надничарят, надзирателят, изплющяването на бича.
Аз ще избера чайника, водата, матето
тревата и тръбичката за пиене.
Не съсипвайте мерките
пропорциите, температурите.
Предлагам аз да го направя, другари.
Днес душата ми е добре темперирана.
(Това е тайната.)
Пулсът – в ред.
(Това е магията и загадката.)
И докато миг дели планетата
от нервен срив
ще приготвям спокойно мате в бездейната нощ.
И ако е рекъл Господ, тъй да ни завари слънцето
утре.

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЕДНО СБОГУВАНЕ

Когато умра,
когато сърцето ми стане на птица
оттатък едно море без сънища,
ще дойде луната насред полето открито
да ми надене кръстчето на скръбта си.
Когато заспя,
щом в хризантема се окръгли сърцето ми
ще дойдат щурците под небето измито
със своята изнурена струнна музика.
Когато замлъкна,
на старата болка спусна котвата
в лазурния залив, впил се в душата,
ще дойдат лястовиците на лятото
може би със своето на добър час.
Когато забравя,
щом кръвта измори се да бие,
през един октомври тъмновиолетов,
ще дойде вятърът следобеден
с песен, която вече няма да ме разбуди.
Когато си тръгна,
когато очите ти кажат
прозирното сбогом, безболезнено вече,
от друго небе, ясно и сияйно,
ще те погледна с новия си поглед.

Превод от испански Владимир Сабоурин


от VS. ARCHIVES

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s