Среща / Нормален съм

от Константин Кучев

kos_kuchev
Снимка: Ivan-Alexander Kjutev

В трамвая се качва запъхтян човек с островърха, широкопола шапка на звездички и големи очила, които сякаш всеки момент ще полетят от орловия му нос в неизвестна посока. На раменете си носи пурпурно наметало, също украсено с жълти станиолени звезди. Истински приказен вълшебник, ако не се броят протритите му дънки и маратонките.

Без да губи време да се запознава, той директно се обръща към мен и изрича на един дъх:

– Слушай сега: не съм луд. Нормален съм. Да не ме вземеш за някой откачалник. Аз съм автор на песни на български, английски, френски и италиански. Интересното е, че не съм учил чужди езици и не съм живял навън. Отгоре ми идват. Изливат се. Няма какво да ти обяснявам, знам, че разбираш. Чуй сега: Искаш ли заедно да ги запишем? Говоря за студиен запис. Според мои близки приятели това са новите евъргрийни и изобщо световни хитове. Ти ще кажеш дали е така. Виждам, че свириш на цигулка. Имаш слух и усет за мелодия. Затова дойдох при теб. Видях те да чакаш на спирката и ми просветна… Разбрах от пръв поглед, че ти си човекът. Но не мога да говоря пред толкова хора, дай си телефона, че имаме важни неща за обсъждане, а трябва да слизам на следващата спирка.

Докато говори, той действително изважда телефона си – една антика от пещерите на джуджетата технократи, за да запише моя номер, като едва успява да запази равновесие, понеже не се държи никъде, а трамваят се лашка наляво-надясно. Подавам му ръка, но той отказва да се хване, залитайки:

– Няма нужда, така си тренирам баланса. Хе-хе!

Сигурно ще ме сметнете за не по-малко луд от онзи, който така настойчиво се представи пред мен за нормален, но аз му дадох номера си. Беше мигновено решение, интуиция. Пък и човекът си каза: Не съм луд. Защо да се безпокоя? Сигурно останалите пътници в трамвая, включително и аз самият, сме луди поне колкото него. Но крием лудостта си зад маската на благоприличието. А този вълшебник не се срамува да изложи на показ своята.

Той почти едновременно записва телефона, сбогува се и натиска копчето за слизане, докато трамваят още чака на светофара преди спирката. Вратата, разбира се, не се отваря. Новият ми приятел, чието име все още не знам, отново се обръща към мен и се усмихва широко.

После се завърта на пети и обратно към вратата в почти идеален полукръг. И изчаква в търпеливо мълчание. Вълшебниците не говорят празни приказки. Особено след като вече са казали: „Довиждане“. Сега виждам, че на гърба му, върху плаща със златисти букви е изписано „Канзас“.

 

О-хо, казвам си. Така значи.

 

Трамваят се плъзва по релсите и спира. Преди да слезе, вълшебникът от Оз – защото несъмнено е той – все пак отново поглежда към мен, за да ме увери:

– Ще се видим скоро, бъди сигурен. Ciao. Orevuar. See you. Довиждане.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s