Синята палатка – дневник на пътешественика. Част 4

от Петя Кокудева и Георги Янев

Южна Швеция

Диви стъпки
Една нощ в Германия окъсняхме и опънахме палатката в странно неприветлива гора. Георги заспа скоро след това, а аз не можех, защото се страхувах от светкавиците, които се стрелкаха край палатката (някъде далеч имаше буря). В един момент чух пукащи клони наоколо – някой ходеше. Не беше тежко пукане като от човешки стъпки. Беше животно. Слушах стъпките му поне половин час, докато заспя от специфичната умора, която страхът произвежда. Умората от страх е различна от всички други видове изтощение. Тя ти усуква сърцето така, както се изстисква мокра хавлия.
Докато слушах с изопнати нерви стъпките, си мислех, че този мой страх не е само страх.  Беше някаква неистова форма на респект към дивото животно. Дивите животни, за разлика от питомните – никога не са “сладки” и “мили”. Те вдъхват уважение, заради това, че нямаш идея какво да очакваш от тях.  Не са добри или лоши, а са непонятни. В някакъв смисъл ми харесва да се страхувам по този начин. Да знам, че доброто и злото, с което ние сме свикнали, не съществуват. Дивото е отвъд тези категории. Както би казал Песоа, то просто е.

 

02.07.2016, Стокхолм

bild

В Стокхолм една чайка
яде торта на масичка в кафене.
Парче от нечия чужда чиния.
Вместо да й се сърдят
хората наоколо с тиха възхита я снимат.
Дори сервитьорката, спотаена встрани,
вижда, но не бърза да взима чинията.
Всички се респектират от дързостта.
Да си чайка, която яде торта в кафене.

 


 

В Стокхолм живее
най-талантливият уличен артист.
Вместо сам да танцува
все кара твоите коси да танцуват.
Вместо да сложи шапка на тротоара
подмята твоята шапка над главата ти.
Вятърът в Стокхолм знае.
Най-талантливият уличен артист
не е онзи, дето прави изкуство,
а онзи,
който те кара да правиш изкуство.

 

30.06.2016, Стокхолм

На вратата на Катарина Ларшон се мъдри малка, саморъчно изписана табелка: „Knock“. Почукваме плахо и ни отваря русолява шведка на средна възраст със сдържан, но приятелски поглед и маниери. Точно до нея се появява бухнала котка, която, както и предполагаме, се оказва порода норвежка горска котка (те са големи и космати като хайдути). Посядаме в кухнята и Катарина ни разказва, че е готвач от години, но преди месец напуснала работата си, защото й се налагало да работи 7 дни в седмицата и да пече сладки за работа дори у дома. Междувременно отваря вехтите, но много спретнати дървени шкафчета и там е като в лаборатория на магьосник – какво ли няма! После разказва, че е родена тук, в този квартал на Стокхолм, само че в отсрещния блок. Също и, че наоколо нищо не се е променило оттогава. Завършва така: „Дори някои от магазинерите си мислят, че съм майка ми, защото приличам на нея. Обаче, чакайте бе хора, още не съм на 70“.

29.06.2016, Знам, че елен е виждал всеки

Обаче когато е див и пробяга пред теб, а после се спре на поляната, обърне се и те гледа в продължение на поне три минути през шубрака – ама право в очите те гледа, тогава това не е елен, а подарък.

П.С: Мисля да пиша до шведската задруга на горските животни. Да им изразя безкрайната си благодарност, че животните тук ми позволяват да ги снимам, вместо да изчезват като дим.

28.06.2016, Вимербю

Вимербю е толкова обикновен град 🙂 Къщата на Астрид Линдгрен е сред някакви ниски, невзрачни блокове. Наоколо нищо не привлича погледа. Просто седиш и си казваш: „Ама тук ли е родена?“
Утешаващо и щастливо е да откриеш, че човек може да превърне и най-обикновеното място в история, която цял свят обича.

Червената къщура е тази, в която Астрид Линдгрен е живяла до 13-годишна. После са построили жълтата и са заживели там. Голямото дърво е… лимонаденото дърво на Пипи 🙂 а пък чудатите замъчета са на Патрик Дохърти, когото много харесвам и никога не съм очаквала, че ще видя негово творение на живо.

vimerboe5
Чудатите замъчета на Патрик Дохърти във Вимербю

vimerboe3
Лимонаденото дърво в двора на родния дом на Астрид Линдгрен във Вимербю, Южна Швеция

27.06.2016, Шведска гора

rabit

Магнус

Срещнах Магнус в една затънтена шведска гора. Бе в сговорчиво настроение и се съгласи да го снимам. Даже ми разказа за дядо си:

„Една люта шведска зима, преди време дълго, колкото мустакa на северен заек-великан, дядо ми Сигурдур тръгнал към Осмото Скривалище за Mоркови. То било затрупано под снега на едно хълмче. Дотичал до горе дядо, откопал си един голям морков и се заспускал обратно по хълма. Само дето се подхлъзнал и полетял надолу, а край себе си увлякъл големи снежни топки. От уплаха дядо кривнал нанякъде и се прибрал гладен. Същия ден, в долчинката под хълмчето, едно момченце намерило три топки сняг една върху друга, а от най-горната стърчал морков. Говори се, че така възникнал първият снежен човек. Дядо Сигурдур беше много горд от тая работа и обичаше да повтаря, че снежния човек го прави морковът.“

Като каза това, Магнус размаха уши многозначително и с плавен отскок потъна в тревите.

 

Текст: Петя Кокудева
Снимки: Георги Янев

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s