Синята палатка – дневник на пътешественика. Част 19

от Петя Кокудева и Георги Янев

Бали – Индонезия – Сингапур – Тайланд

Сал: Трябва да умееш да правиш хореография на живота си.
Аз: Как се прави това?
Сал: Понякога да се съюзяваш и с Шива.
Аз: Той не е ли богът на смъртта, на разрушението? 
Сал: Да, и това не го прави лош. Човек има у себе си много, което трябва да разруши, за да почисти и да се съгради. 

Сал, който е професор по танцово изкуство 

30.12.2016, Пазителите на посоките

Кубера пази Север, Яма охранява Юг, Варуна защитава Запад, Шива е пазителят на зенита (центъра)… В Бали хората вярват в хиндуистките пазители на посоките, или Lokapala. Освен това вярват, че човек трябва да въплъщава философията си в реалността, в постъпките си. Затова архитектурата тук по традиция е свързана с онова, в което вярват, и го изразява наяве. Tri Hita Karana e ключова пространствена концепция, според която домът ти трябва да е създаден така, че да осигурява хармония между човека, природата и боговете. На острова например има правило: никоя сграда не бива да е по-висока от кокосова палма (затова тук няма жирафски сгради, най-високата е 9-етажна). В по-стари времена в Бали нямало входни врати, защото всеки е добре дошъл. Днес традицията се е видоизменила така: входни врати има, но винаги са отключени, а ключът за една врата често отключва и тези на съседите. Всяка посока има свое значение: цветята например се засаждат от южната страна на дома, а боклукът се събира от северната. Преди време вярата в пазителите на посоките била много важна за хората, защото им сe налагало да бродят из джунглите в непознати и опасни посоки. Утешавала ги мисълта, че в пространството тържествува невидим ред, че навсякъде текат енергии, които се срещат и разминават по най-добрия възможен начин. Знание за посоките. Така го наричат.

29.12.2016

Хората обичаме да разправяме и да вярваме в половинчати истории, които звучат впечатляващо. Една такава е за дъвките в Сингапур. Повечето от нас, които са дочули нещо, ще ви сепнат с “факта”, че е забранено да дъвчеш дъвка в Сингапур. Не, не е забранено и никога не е било. Бил е забранен вносът на дъвки в държавата. Така че на практика е нямало какво изобщо да дъвчеш. (Впрочем, отдавна забраната е вдигната). Неслучайно наричат Сингапур “the fine city” – нарочна двусмислица. Хем “градът на глобите”, хем “хубавият град”. Да, тук наистина е дълбоко впечатляващ фактът не просто колко много забрани има, ами от какъв тип са. Примерно, забранено е да спите на пейка в парка. Ще ви глобят солено, ако не си пуснете водата в обществена тоалетна (и да, има кой да го провери!). Не е позволено да ядете и да пиете в метрото и не можете да се пързаляте със скейтборд вътре. Ако се изпикаете в асансьор, ви чака 150 долара глоба (във всички асансьори има детектори за миризма на урина). Ако плюете по улицата или си изхвърлите нещо на земята, ще отнесете не просто глоба от 1000 долара, но и обществено полезен труд. По-конкретно, ще се наложи да поработите като уличен чистач – властите са решили, че това е ефективен начин да осъзнаете колко труд хвърлят хигиенистите и да уважавате този труд. Ако пък решите да рисувате със спрей по фасадите или другаде, трябва да се подготвите за няколко удара с ратанова пръчка по гърба (случаят с американския тийнейджър, попаднал в такава ситуация, е популярен). Ако пресечете на място, неотредено за пресичане, също горите. И какво ли, какво ли не още.

Разбира се, и аз отначало си казах: “Тия сигурно са луди!”. Обаче като помислих, си рекох, че трябва да проуча, защото някак не ми се вярваше това изобилие от забрани да е просто приумица. Оказа се, че съвсем не е. И всичко е доста логично. Сингапур е нов мегаполис – от последните 50 години. Преди това тук е било буквално село. Когато започва стремглавото развитие на града, властите се сблъскват с тоталната разпасаност на хората. Тук живеят най-различни етноси, много често те идват от бедни страни, за да търсят работа, и нямат възпитанието и навика да живеят, пазейки и уважавайки средата около себе си. Когато държавата инвестира 5 милиарда в създаването на метро и осъмва със стотици детектори и бутони в метрото, налепени с дъвки, просто забранява вноса на дъвките. Затова са били забранени – защото пощенски кутии, седалки в транспорта, бутони и прочие са били буквално попиляни от немарата и лошите навици на населението. Забавното е, че след премахването на забраната през двехилядиинякоя година, сингапурци не дъвчат дъвки. Просто нямат навик и не си купуват често, макар че дъвки има. И Сингапур се родее с Япония по безупречна чистота. За някои може да е диктаторско (все пак имат смъртно наказание за внос и износ на наркотици), но за тях очевидно е силовата дисциплина, без която не можеш да промениш манталитета на хората.

29.12.2016, Шарки от Индонезия

» Английската дума ketchup идва от индонезийската kecap, която означава сладък соев сос.
» В Индонезия новородените не докосват земята до третия си месец (навсякъде биват носени), защото се смята, че все още са ангели.
» Индонезийците имат 9 насъщни кулинарни „съставки”, обединени под общото име sembako: ориз, захар, яйца, месо, брашно, царевица, сол, мазнина за готвене и гориво за готварската печка. Ако някоя от тях стане твърде скъпа или неналична, хората имат право да протестират пред президента.
» Индонезия е родното място на най-ароматното цвете на света – Amorphophallus titanum или „дяволски език”. Миризмата му се долавя от половин миля.
» Мотото на страната е стара фраза от остров Ява: „Bhinneka Tunggal Ika” или „Единство в многообразието”.
» Основните принципи, според които живеят заедно толкова много етноси тук, са: gotong royong (взаимопомощ) и mufakat (консултиране с цел постигане на консенсус).

26.12.2016

Nyepi е много специален ден за местните от остров Бали. Наричат го Ден на тишината и го празнуват – по хиндуистка традиция – в деня на новата Saka година (според лунния календар). През 2016 това е бил 9 март, а през 2017 се пада 28 март. В този ден иначе оживеният и шумен остров се преобразява напълно. Хората си стоят у дома, не говорят с никого, не шофират, за да не произвеждат шум, не слушат радио, нито гледат телевизия. Забавленията и активностите са сведени до минимум. По улиците е пусто, разхождат се само Pecalang – мъже, които следят за възцаряването на абсолютна тишина. Туристите не се допускат по плажовете, а летището в Бали е затворено. Новата година по лунния календар започва с умението да замълчиш – за хиндуистите мълчанието е властта на разума, надмощието на човека над самия себе си.

25.12.2016, Островът, където „изкуство“ не съществува

На остров Бали имат собствен език – Balinese. В този език дума за “изкуство” не съществува. Нито еквивалент на “artist”. Просто нямат такава дума. Kак е възможно? Бали е мека на изкуствата. Всяко село тук си има свой “ресор” – творчество, с което е известно и в което е майстор. Ubud е селцето на картините. Mas – на дърворезбата. Celuk – на сребърните украшения и съдове. Batubulan – на каменните скулптури. (Всъщност това посвещаване на всяко село на даден занаят е станало с кралски декрет!).
Питам нашата познайница Анджан как така нямат дума “изкуство”.
– Ами, просто тук всичко е изкуство. Повечето предмети от бита и ежедневието са измайсторени усърдно и красиво, тогава за какво ни е отделна дума?
Анджан ми обръща внимание: по улиците има стотици малки кошнички, в които са красиво декорирани цветя и плодове. Буквално на всеки ъгъл са и трябва да стъпваш много внимателно, че да не отнесеш някоя с крак. Хората ги правят всяка сутрин, за да ги поднесат на боговете и на умрелите, бродещите души.
– По традиция на острова хората живеят в силно сплотени общности., разказва Анджан – От стари времена всеки в общността твори нещо, но то не е изкуство, заради самото изкуство, а се прави в името на общността. То е било за прослава на селото, не на конкретния човек. Затова тук е останала традицията изкуството да е анонимно.
На практика повечето местни в Бали са някакъв вид творци – танцьори, скулптори, златари, художници. Обаче за тях това, което правят, е по-скоро начин на живот и ежедневна молитва, отколкото изкуство.
– И знаеш ли, възкликва Анджан. – Името на селото – Убуд – означава лекарство!

Та така, в Бали нямат отделна дума за изкуство, защото всичко е изкуство. Отдавна не бях чувала по-хубаво нещо.

(п.с: повечето хора тук са хиндуисти, т.е почитат Шива, Брахма и Вишну)

nonart10

nonart9

nonart8

nonart7

nonart6

nonart5

nonart4

nonart3

nonart2

nonart1

23.12.2016

По обед понечваме да влезем в малък магазин. Отпред се появява жена, която поставя ръка над гърдите си и казва със сдържана усмивка: “Тутуп. Тутуп”. Ние се споглеждаме неразбиращо и след още малко повтаряне на “тутуп“, си тръгваме в следствие на езикова безизходица. Прибираме се у Луки (чудесната дъщеря на професора по танци) и й разказваме.
– О, тя е имала предвид, че магазинът е в обедна почивка. “Тутуп” на индонезийски означава “затворено”.
– Ха!, възкликвам – а пък на нашия език така изговаряме звука, който издава сърцето.
– Да, и на нашия, ама значи още “затворено”. В крайна сметка сърцето няма ли право на обедна почивка?, прихва Луки.

22.12.2016, Сал, или хореографията на живота

Сал е индонезиец на 70. Роден е в мюсюлманско семейство, станал е католик, когато се оженил, и обожава да разказва за будизма. Един от най-почитаните професори по танцово изкуство в страната си, а също уважаван критик, който и досега пише. По заповед на съдбата се оказа, че ще живеем в неговия дом за пет дни. Този дом той построява с жена си – прекрасна танцьорка. Строят го години наред, за да се преместят тук, в Джогджа, след пенсионирането си. Само че 9 месеца след като се преместват, обичната съпруга на Сал се разболява и умира. 

Сал: Хубаво е да приемеш, че сцената, на която танцуваш, е страданието. Това казвам често и на моите студенти. Животът е мъка. Но това не е някаква обреченост. Просто е добре да не се опитваш да го отричаш и да не си затваряш очите пред това, че животът е страдание.
Петя: А как се справяш?
Сал: Понякога се хващам, че бързам за вкъщи да си полея цветята (Сал има буйна градина!). Това ми е смисъл. Освен това двете ми дъщери – те може вече да нямат нужда от мен, но е хубаво да съм край тях. И това ми е смисъл. Другото са студентите – радвам се, че мога да предам знанията си на някого. Това да намериш такъв свой смисъл те държи изправен на сцената. Нещо като да си направиш хореография на живота.
Петя: Винаги ми е било чудно какво точно значи да си добър критик?
Сал: Критиката не е нож в ръцете. Тя не е, за да ръгаш някого с нея. Критикът е човек, който умее да намери по-добра позиция за всички.
Петя: Какво значи това по-добра позиция?
Сал: Това значи да осигуриш на автора, на читателите и на себе си позиция, от която имате по-добра видимост и разбиране за съответното произведение. Добрата критика дава възможност за диалог – наяве или наум – в който всички замесени да успеят да разберат нещо повече за творбата; нещо, което досега не са видели. На никой не му пука дали аз имам много академични знания, ако не успея – със своята чувствителност – да осигуря такава по-добра позиция за наблюдение.
Петя: Честно да ти кажа, малко смешно звучи “професор по танци”. На какво ги учиш твоите студенти?
Сал: Най-важното в моята работа е да успея да свържа класическото с модерното. Иначе не става. Ако разказваш на студентите само за класическата, традиционната страна на танците, просто ще ги изгубиш. Много често правя така: каня един класически танцьор, с много подготовка и знания, каня и танцьор от Папуа, направо от гората го докарвам в Джакарта. Той е напълно спонтанен танцьор. Тази сплав от двамата държи танцовото изкуство живо. Ако в едно изкуство не успееш да сплетеш традицията с новото, това е гибелно.
В този миг една мангова ябълка пада с трясък от дървото в градината и със Сал подскачаме.
О! Бомбардират ни с плодове!, възкликва той и се смее.

Сал, със зелената риза

sal

Снимка от скорошно издадена книга, посветена на живота и труда на Сал

20.12.2016, Prambanan, the biggest Hindu temple in the world

19.12.2016, История от Джакарта

Утрото на задна уличка в Джакарта започва с концерт: звънлив птичи хор приглася на имама и неговото бавно виещо се към небето “Аллах Акбар” (на арабски: Аллах е велик). Обикновено съветват гостите на града да се разхождат със слушалки, ако ги притеснява да слушат честите възгласи от джамиите, но мен лично мюсюлманските напеви ме очароват. Дълбоки и красиво кахърни са. Напомнят ми за една прекрасна истинска история, която ми разказа индонезиец. Познавал той един имам от Джакарта. Къщата на имама служела и за молитвена обител. Идвали деца и възрастни, молели се, упражнявали се в пеене. Да, обаче, дошъл момент, в който имамът решил, че ще стане християнин. Така и направил – посветил се на друга вяра. Само че хич не му се искало промяната в неговия живот да накърни или ощети познатите му мюсюлмани. Затова не ги спрял да идват за молитвите и песнопенията си. Те продължили да изповядват исляма в къщата на един християнин.

16.12.2016, Светофар за баба

Сингапурците обичат да ядат сандвич със сладолед. Това е хлебче като за хот дог, в което, вместо наденичка, слагат сладолед. В Лъвския град-държава („singapura” означава „lion state”) 85 процента от хората живеят в еднотипни блокове, построени от държавата. Тъй като по исторически причини тук съжителстват много различни хора и религии – индийци, китайци, малайци, тамили, пр. – понятието „добросъседство” е въздигнато в нещо като мантра и запазена марка на Сингапур. Всичко е намислено и организирано по оптимален начин, така че хората да живеят на съвсем малкото си земя (719 кв.км) спокойно и в хармония. Ето някои от идеите им в действие:

ИН-ЯН СГРАДИ
Много често места с допълващи се предназназначения биват създавани в едно пространство. В обща сграда например се помещават библиотека, център за детска грижа и клубове на няколко местни общности. Така за хората е удобно, а общината спестява под формата на осъвместен ресурс (общ санитарен възел, столова, околосградна инфраструктура, пр.)

ПАРКОВЕ С ПАНДЕЛКИ
Парковете са свързани със специално създадени красиви алеи, така че да позволяват на хората да не „излизат” в градската шумотевица, докато правят сутрешния си джогинг. Спокойно може да си карате колелото от единия – през панделка – до другия – през панделка – до третия…

СВЕТОФАР ЗА БАБА
Възрастните сингапурци имат специални карти, които допират до светофарното табло преди пресичане, в резултат на което машината им отпуска повече „зелено” време, за да докуцукат през булеварда.

ГОРИСТИ ПОКРИВИ
Зеленината по покривите (skyrise greenery) понижава температурата с около 4 градуса. Почти всички блокове и високи офис сгради в Сингапур са буйно озеленени по фасадите и на върха. Така хем е красиво, хем хората могат да прекарват повече време сред растенията, хем е охлаждащо. (Е, с тропически климат това е по-лесно за изпълнение, разбира се.)

ГРАДСКИ СЕЛА
Т. нар. urban villages са плод на стремежа на Сингапур да запази автентичния, стар стил и атмосфера на някои улични карета и квартали. Такова село е например Малката Индия, където множество добре реставрирани магазинчета, къщи и храмове правят усещането много различно от обичайния стерилен бизнес облик на града.

РЕЦИКЛИРАНА ПИТЕЙНА ВОДА
30% от питейната вода в Сингапур е рециклирана в специални „newater” съоръжения. За да си набавя така ценната за горещата Азия вода, градът е оборудван с колектор-система за дъждовната вода.

КОРАЛОВО-БОКЛУЧАВИЯ ОСТРОВ
Semakau е първият по рода си изкуствен остров от боклук. Но не, не е каквото си представяте. Наричат го “Garbage of Eden” неслучайно. Сингапурците изпепеляват 41% от отпадъците си, а общо 54% рециклират. С пепелта от боклука те създават остров, който, чрез подобаващи грижи, е завъдил край себе си… мангрови гори и корали!

ПОДВИЖНИ БРЕГОВЕ
От 60-те години насам Сингапур е увеличил територията си с 24% или, образно, с 13 000 стадиона. Как ли? Ами, строят си изкуствена земя в океана. Бреговата ивица сега е на съвсем друго място, по-навътре във водата.

THE CONCEPТ PLAN
Така се нарича планът за развитието на града през следващите 50 години. На всеки пет години той търпи щателен преглед и евентуални ревизии, така че да е в крак с начина, по който се променя обществото.

Няма да е честно да не спомена, че Сингапур е богата държава. В топ петицата на най-бързо развиващите се. (Често обвиняват техните арт среди, че в изкуството им няма бунт, защото са твърде презадоволени.) Много от идеите им за градоустройство са възможни, заради това, че тук е излят голям капитал. И все пак, много вдъхновяващо е човек да види с очите си колко много ежедневна мисъл и усилия се влагат в това едно място да бъде възможно най-уютният и умен дом за хора от толкова различен произход. Както казва нашият нов приятел, сингапурецът Али от китайски произход: „Преди 30 години Сингапур беше едно село, а вижте го сега!“

singapur18

singapur17

singapur16

singapur15

singapur14

singapur13

singapur12

singapur11

singapur10

singapur9

singapur8

singapur7

singapur6

singapur5

singapur4

singapur3

singapur2

singapur1

13.12.2016, Сингапур

На летището ни посреща табела, че според тукашните закони, хванат ли те с дрога – наказанието е смърт. На хладилника в кухнята на домакините ни пък пише да не си взимаш от чужда храна. Кражбата в Сингапур била обида. Обида! 🙂 Ох, ще ме довършат 

11.12.2016, Тайланд

Преди няколко седмици, в Камбоджа, за първи път видях гора в морето. Крайбрежна група дървета, чиито зелени корони са над водата, а почти целият ствол е под. Казах си: “Егати, колко красиво бедствие! Морето е удавило цяла гора…” Чак после разбрах, че това, което за едни е бедствие, за други е нормално битие. Морските гори в тропиците и субтропиците се наричат mangrooves. Това са храсти и дървета с много висока адаптивност към солена вода. Те биха умрели, ако живеят – като познатите ни гори – в сладководие. Тези дървета са свикнали да живеят в суровите условия на непрестанни приливи и отливи (тук, в Тайланд, приливът е почти 3 метра!). Кореновата им система успява да се справи с ниски нива на кислород, перманентно водно движение и абсорбация на големи количества сол. Интересно е, че морските дървета са само около 110 вида, обаче осигуряват обиталище на хиляди морски животни и растения в крайбрежията. Освен това служат като щит срещу урагани, цунамита и ерозия на брега. 


Mangrooves ще ми напомнят по прекрасен начин, че има и друго освен мен и моите обичайни представи. Че това друго не е бедствено и обречено, само защото в моя ограничен свят не съм виждала такова живеене. Благодаря ви, водни дървета, за прилива 

mangrove3

mangrove2

mangrove

salvatore5

salvatore4

salvatore3

salvatore2

salvatore1

09.12.2016, Тайланд

В Тайланд шофьорът на автобусчето е Кинг Конг, продавачът на зарзават е Мяу, а възрастната баба, която се припича в хамака, е Сладолед. Изобщо не се шегувам. Цял Тайланд обожава да носи с гордост прякорите си. Буквално всеки си има никнейм, различен от официалното му/й име. Някои тайландци се познават от сума години и не си знаят истинските имена. Какви са прякорите? Варират от имена на храна и напитки, през звуци на животни до екзотични за тайландците чужди думи като Наса, Вегас и Шоколад. Тази традиция се зародила в стари времена, когато хората искали да предпазят децата си от зли духове. Смятали, че като дадат прякор на чедото си, духовете ще се объркат (явно злите сили гледат само в официалния регистър) и няма да го открият и да му сторят зло. Тук на един му викат Пинг Понг, друг е известен като Грух-грух, а трети се казва Шега.
Не е шега:)

07.12.2016, Островът на Салваторе

Тази сутрин се качихме на кануто и поехме към един от малките, необитаеми острови срещу нашия. След половин час неравна борба с вълните, изтеглихме кануто на самотен, много малък плаж, покрит с купища парчета от корали. Георги заспа, а аз взех да си събирам разни парчотини и да ги подреждам безцелно. Точно тогава го видях! Варанус Салваторе. Или съвършенството, побрано в един от най-големите видове гущери на земята. Салваторе стъпваше бавно, толкова бавно и прецизно, че единственото, което си представях е как внезапно развива безумна скорост и дофтасва да ми откъсне някой пръст. Аз съм голям талант във въобразяването на опасности, но този път не можах дори да се застрахувам. Бях толкова обездвижена и зяпнала от очарование, че хич не ме беше страх. През цялото време, докато се движеше – бавно и само бавно – Салваторе не ме изпускаше от очи (все пак съм се натресла в хола му). Змиийският му раздвоен език току се подаваше (с него гущерите душат, не с носа). Спираше сред листата така, че някое да му се сложи като зелена брошка на шията. Опашката му дълга, дълга – неговото основно оръжие, при опасност я размахват като сабя. След няколко минути Салваторе се скри сред листата, а аз се сетих как отговорих, когато наскоро ме питаха за най-изумителното нещо, дето съм видяла на пътешествието. Без никакво двоумене: животните на свобода. 

(Снимките са на Георги, който, разбира се, се събуди и дръзна да се приближи, докато аз шепнешком му крещях да не се доближава толкова.)

salvatore4

salvatore3

salvatore2

salvatore1

Текст: Петя Кокудева
Снимки: Георги Янев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s