Синята палатка – дневник на пътешественика. Част 17

от Петя Кокудева и Георги Янев

Камбоджа – Phong Nha, Виетнам

Щрихи от Виет Нам
– Жените пеят високо и красиво, докато готвят на огън, стъкмен току на улицата.
– В един национален парк ни предупреждават да не се отклоняваме от официалната пътека, защото все още имало останали мини от войната.
– В нощния автобус спим на пътеката между легло-седалките, защото (пак!) са продали повече билети, отколкото са местата.
– Разказват ни, че крадците тук били любезни. Вземали само по мъничко – примерно ще ти свият от портмонето 300 000 донга (12 евро), за да не усетиш изобщо, че са те окрали. Като по Джани Родари.
– Чуден им е хуморът на виетнамците. Питали един 55-годишен мъж защо още не се е оженил, а той рекъл: Ако си намеря опака жена, ще прекарам по-малко от живота си с нея. Ако пък си намеря читава – ще си е заслужавало чакането.

21.11.2016, Камбоджа

когато видях Шеприл и Шалот (те са момичета на по 48 и 56 години) да се появяват иззад хълма, се разплаках неудържимо. с нищо не мога да сравня чувството от гледката на слонове, които просто се разхождат сред поляните.

20.11.2016, Камбоджа

Дядото на камбоджанеца Бон бил китаец. Убили го, защото говорел кхмерски с китайски акцент. Иначе казано, кхмерският му не бил “чист”. Бащата на Бон събрал остатъците от мъката си и от тях си направил убежище: сторил всичко по силите си да не продума и дума китайски, да забрави бащиния си език. Така Червените кхмери не успели да забележат, че бащата на Бон не е “чист”.
“От бедност майка ми е яла всичко, което не можете да си представите. Червеи, лишеи, о… другото не е за маса, сега вечеряме”, извинява се Бон и се смълчава.
През април 1975 комунистическата партия в Камбоджа, по-известна със зловещото име Червените кхмери, полага основите на “Демократична Камбоджа”. Няколко дни след завземането на властта, милиони камбоджанци са изтикани от градовете в селата. Визията на Червените кхмери за бъдещето на страната е издържана в стила на радикалния Маоизъм. Целта е да се създаде селска, безкласова държава, в която няма бедни и богати. За да се случи това, властта забранява: парите, свободния пазар, училищата, частната собственост, религиозните практики и развитието на традиционната кхмерска култура. Училища, пагоди, университети и магазини са затворени и превърнати в затвори, лагери и складове. Не съществува публичен и частен транспорт. Хората са задължени да носят само и единствено черни костюми, символ на революцията на Червените кхмери. Строго е забранено на хората да общуват извън рамките на тесния си кооператив. Убивани са всички, видени да участват в дискусия (разговор между повече от трима души). Семейните отношения и изразност са рязко лимитирани – никой няма право да проявява открито привързаност, съчувствие или чувство за хумор. Въведена е норма за производство на ориз: годишно от всеки хектар земя трябва да се получат 3 тона ориз. Това значи, че хората сеят и жънат 12 месеца в годината. За да постигнат това, повечето камбоджанци работят над 12 часа на ден – без почивка и полугладни. В главния затвор на Камбоджа S-21 са заточени 14 000 души, от които оцеляват 12. Режимът на Червените кхмери отнема живота на 2 милиона камбоджанци, оставя десетки хиляди деца сираци. Хиляди са хората с психически увреждания в резултат на преживените травми. През 80-те хиляди умират, заради милионите мини, заложени из страната. Такива бомби много има и днес, затова всички биват предупреждавани да не напускат официалните пътища.
В днешна Камбоджа определят бедността като съвременната чума. Неправителствени организации се опитват да култивират у камбоджанците нормално отношение към природата и животните (тук слонът-трактор е честа практика, слоновете биват малтретирани, за да работят). По пътищата, над които всеки мотор вдига облаци червен прах, могат да се видят хора, носещи системите си за вливане като знаме. На пазара се продава месо, невидимо от флотилията мухи върху му.
Иначе, жените са изумително красиви, децата искат да те пипнат и да разберат името ти (сили не ми останаха да помахвам и казвам здрасти на десетките деца от всяка къща), а каучуковите и банановите плантации блестят на слънцето като светлина в края на тунела. Камбоджа е тъжно красива. Единственото, което мога да направя за тях, е да знам и да разкажа на други колко тъжно красива е.

17.11.2016, Автобусчето за Камбоджа

Автобусчето за Камбоджа прилича на неземна машинария, нарисувана от Шон Тан: през задните прозорци шофьорът вкарва кашони и чанти, седалките са с вътрешностите навън, всичко е потънало в пластове мръсотия, която вече придобива 3D измерения и си е направо като нов вид изобразително изкуство. Неучудващо, отпрашваме за Камбоджа десет минути преди обявения час. Ако искаш да хванеш рейс във Виет Нам, трябва да знаеш, че рейсовете тръгват, когато си пожелаят. (навреме си, но автобусът е тръгнал? – ми, that’s life). Разбира се, когато иде време да платим, се оказва, че дължим не обявената цена от 100 000 донга, а 200 000 донга – само дето какво можем да направим?! Once again, that’s life.
След три часа неистово подскачане по дупките със змейска скорост, ето ни на границата с Камбоджа. Накъдето погледнеш, червена земя и друго нищо. Посред нищото, на една скалъпена дървена масичка пише: Visa centre. Сядаме ние, а граничарят ни дава да попълваме два формуляра. Аз се тюхкам какво да попълня на Port of arrival, а човекът почуква по масата. На третото почукване вдявам, че името на граничния град е написано на самата маса (нали знаете как тийнейджърите пишат ВНЛ по дърветата, ей така е изписано и това!). Записвам името, после човекът посочва цената на визата – и тя е “гравирана” с химикалка в дървото.
Дотук добре, качваме се пак на шонтановата бойна машина и потегляме – само че се налага да спрем, защото на една възрастна камбоджанка с мокра хавлия на главата й става лошо. На тръгване я взехме от виетнамска болница – оказва се, че е масова практика бедните камбоджанци, които много често нямат достъп до нормални медицински условия, да пътуват до Виет Нам за тази цел.
В Ban Lung, селцето, където ще спим, ни очаква господин Puthea. Той и неговата мотор-рикша. Следва ново неистово тръшкане, по време на което аз се опитвам да удържам раниците да не изпопадат по пътя. Накрая пристигаме в дървено бунгалце, повдигнато висоооко над земята и, разбира се, първото, което забелязвам (защото съм рентген за опасности!), е един тлъст, тлъст гущер върху навеса на верандата. Казвам на шега на Георги: “Абе, тоя гущер ей ся ше ми падне във врата”. В следващата секунда се чува драскане на нокти върху ламарина, тежко тупване и остър писък. Разбира се, гущерът ми падна в краката. Какво да ви кажа,… който иска приключения, трябва да се събужда готов за тях.

Снимката е от верандата на Гущера 

16.11.2016, Виетнам

Виет Нам е:
– докато пиеш сок от манго, да съзреш как на коляното ти се е разположил гущер
– да се возиш на такси-мотопед в град – почти самоубийствено пътуване, в което, ако не затваряш очи, когато рязко се накланяте, или се разминавате на косъм с насрещен мотопед, за 10 минути може да хванеш диабет от стрес (сред най-страшните преживявания за мен от цялото пътуване)
– да съчиняваш истории за мишки по улиците, защото мишаците са навсякъде (последно видях една в Музея на фолклора, отиваше й да живее там)
– да виждаш за първи път неща като: дъждобран от палмови листа; стенни рисунки и статуи, цели направени от счупени чаши, чинии и бутилки; петел, който кукурига на кръстовището на голям градски булевард;
– да закусваш бананова палачинка или ананасова палачинка (велики са)
– да наблюдаваш дете, което гледа видео на таблет, седнало на голия бетонен под в стая, затрупана с всевъзможна мръсотия
– да видиш как продавачът на плодове на пазара: а) спи, излегнат върху планина от кокосови орехи, мангота, папая… ; б) привечер кротко пикае до сами масата, на която продава; в) иска да ти продаде за 30 000 донга онова, което вчера ти е дал за 10 000, но не помни, че така е направил.
– да засечеш ученици с червени връзки пред училище
– да пътуваш с нощния спален автобус с легнали седалки, в който цяла нощ дъни диско музика, а шофьорът кара така, сякаш на света няма ни едно правило за движение, ни един пътен знак
– да научиш, че наздраве е “Йо” или “Йойо”, а виетнамският звучи, като че говори някой, дето е напълнил устата си с череши
– да се радваш, че си успял, оцелял, пресякъл и този път невредим улицата! (най-голямото постижение на живия чужденец във Виет Нам)
– да се разхождаш в нощен Hoi An – градът на стотиците цветни фенери 

Утре сутрин се запътваме към Камбоджа, а в раницата си отнасям спомена за малък мотопед, на който се возят: майка, баща, две деца, куче и торби, всички вкупом покрити от дълъг дъждобран на цветя.

viet15

viet14

viet13

viet12

viet11

viet10

viet9

viet8

viet7

viet6

14.11.2016

Нам седи на брега и се взира в младия си племенник Ле. Момчето е по-навътре в океана – лашка се в кръгла лодка, прилична на орехова черупка. Като го гледа човек, не знае битка ли води с еднометровите вълни, или танцува с тях.
– Абе, Нам, не е ли твърде опасно сега във водата?, питаме ние, заглушавани от грохота на водата.
– Ще я изкара, не се бойте, гордо казва Нам и нагазва в плиткото, очаквайки Ле.
– Рибарите имате ли някакви ритуали за късмет?, питам аз.
– Късмет… Спомням си веднъж отидохме с приятели в Камбоджа. На стоп. Стопираме ние на един път и хоп, спира полицейска кола. Направо замръзваме. Слизат полицаите, питат ни какво правим тука – ние плахо обясняваме, че сме стопаджии. И тогава те застават до нас и почват да спират коли и да ги питат накъде са, имат ли място за стопаджии. На третата кола ни качиха. Та с късмета е така – ти го мислиш едно, то друго излиза.
След тия думи Нам нагазва още малко, за да посрещне чисто мокрия си племенник, който най-сетне е успял да изкара ореховата черупка на брега.

viet3

viet2

14.11.2016

Tук правят птици от счупени чаши и чинии. Mасова практика на изработка е. Има и чудни стенописи от счупени зелени бутилки.

12.11.2016, Толкова много Аз, толкова много Ти

В нашия свят сме свикнали, че другият, на когото говорим, е просто “Ти” или “Вие”. Казваме “Как си/сте?” на близък приятел, на възрастния съсед, на детето на колега… Във Виет Нам подхождат по друг начин, който съдържа много по-богата палитра от нюанси. Езикът, далеч не само функционален инструмент на ежедневието, съдържа и предава пластове история, култура, символика, тип взаимоотношения. Виетнамците имат много “ти”-та. Те няма да се обърнат към възрастната съседка и към младо момче с едно и също “ти”. Ако говорите например на жена и тя е по-възрастна от вас – използвате Chi. Ако се обръщате към по-възрастен мъж – тогава “ти” е Ahn, но ако мъжът е на над 70 – използвате “Ong” (с нотка на официалност). Ако сте на относително еднаква възраст – се обръщате към другия с “ban”. Същите преобразявания се случват и на Аз, спрямо позицията, която заема откъм възраст, пол, тип взаимоотношения. Виетнамците са много повлияни от конфуцианството, където основни ценности са семейството и уважението към по-възрастните. Така идва логично и езикът да носи през времето тези ценности, пък макар и в днешни времена те да се променят. С две думи, приятно е осъзнаването, че и твоето аз, и другото ти са всъщност различни аз-ове и различни ти-та. Връзката между хората променя самите хора. Красиво е да го виждаш, отразено в езика.

8.11.2016, Phong Nha

Виет и потопът
Тази нощ вали така, сякаш небето е загубило любим приятел, уволнили са го от работа и са му взели апартамента в един ден. Не мога да заспя от посичащия звук на тонове свистяща вода – толкова много, че въздухът се пръска по невидимите шефове и не може да я побере. До сутринта улиците в Phong Nha са непроходими, а нивото на водата се вдига с около два сантиметра за десет минути. Лин, у която живеем, бумка по вратата с едва сдържано напрежение, и ни нарежда да се стягаме бързо, защото трябва да се евакуираме. До следобед водата щяла да стигне един метър. Веднага си спомням олющения висок таван на първия етаж – при последното бедствие тази година е бил изцяло под водата. Слизаме долу, където цари почти военна суматоха: виетнамци мъкнат кули от легени, жените говорят високо, прибират всичко наоколо. Момичето от Ирландия със срязан наскоро в една пещера крак се качва на гърба на приятеля си, за да я пренесе до затъналата кола, която ги чака, за да не си изпуснат полета за дома. Едно момче от Канада тъкмо е ходило до някакъв хълм да си остави мотопеда, тук долу няма шанс да оцелее, а сухи гаражи няма. Всякакви хора газят мътните реки по улицата, сред боклуци и умрели мишки. Насред цялото бедствие навън излиза Виет. Той е на три или четири, най-много. Разбира се, е по голо дупе, като много от децата във Виет Нам. Виет е пределно и сериозно очарован от потопа. Дълго гледа, от време на време преспокойно пикае, където свари, явно провокиран от шума на водата. Тича към водата и я пляска, а после гледа нагоре и дирижира с ръце. До довечера къщата на Виет ще е водно царство и това го въодушевява. Още е малък, за да различи бедствие от приключение.

phongnha1_5

phongnha1_4

phongnha1_3

phongnha1_2

phongnha1_1

Текст: Петя Кокудева
Снимки: Георги Янев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s