Синята палатка – дневник на пътешественика. Част 16

от Петя Кокудева и Георги Янев

Phong Nha – Cat Ba – Lao Cai – Ханой – Хонг Конг

07.11.2016, Phong Nha

Лин разправя, че баба й си боядисвала зъбите черни за красота. Преди да станат френска колония, традицията да си почерняш зъбите, дъвчейки смес от листа на бетел (индийски пипер) и ядки от Аreca палма, била широко разпространена във Виет Нам, а и в някои други страни от югоизточна Азия като Лаос и Япония. Според виетнамските вярвания дълги, бели зъби имат само дивите зверове и злите духове. За да се предпазиш и оразличиш от тях, в усмивката ти трябва да лъщят черни зъби. Те се смятат за красиви и бележат съзряването на жената. И така, докато светът на запад вижда красотата в белите зъби, някъде там я виждат в черните. Снимките са от Phong Nha – мястото, където живее Лин и където е живяла хубавата й чернозъба баба.

phong-nha8

phong-nha7

phong-nha6

phong-nha5

phong-nha4

phong-nha3

phong-nha2

phong-nha1

02.11.2016, Cat Ba

Ще запомня остров Cat Ba с едно семейство. Срещам ги в дървената стара гемия, с която цял ден обикаляме водните лабиринти край острова. Семейството се състои от: баща французин, майка филипинка и две деца – момиче и момче – индийчета. Предполагам, осиновени. Ще запомня това как бащата французин, сущий Обеликс, заспа излегнат съвсем на ръба на дървената лодка, с ръка, издадена през ръба – над водата. А малкото индийче седеше до заспалия си папа, гледаше уплашено ръката му и току я придърпваше с детските си силици в периметъра на гемията. Това семейство. Всички краища на света, събрани в едно начало.

cat-ba2

cat-ba1

cat-ba

29.10.2016, Lao Cai

Водните биволи в Lao Cai са скъпоценни. Те са животът и смъртта едновременно. С тях виетнамските селяни тук на север орат най-красивите, но и най-стръмни оризови тераси. Пак с тях – погребват близките си. (Днес преминахме случайно край погребение, където двама тийнейджъри се гонеха, а единият държеше окървавеното сърце на воден бивол, принесен като курбан.)
Никъде другаде на село не съм виждала толкова деца и бременни жени. Тук гъмжи от живот, който шляпа с боси, кални крака из наводнените оризови тераси. Хората са много бедни – една жена вървя мълчаливо след мен 10 километра (от общо 17, които изминахме за деня), за да се опита накрая да ми продаде гривнички. Момчето, което ни предвожда по пътеките край оризищата, е на 24 години и е 11-тото от общо 12 деца в семейството. Оженил се, когато бил на 17, и вече има 6-годишен син. Както се изразява: “Научих английски с гугъл.” Разказва ни, че земята се наследява само от мъжката челяд, момичетата се предполага, че ще се оженят и ще отидат да работят на оризищата на съпрузите си. Къщата, където ще спим, е силно казано къща – по-скоро навес с легла. Това е домът на пет деца. Момичето, на не повече от 13, ни опържи чудни картофи, а две от братчетата, на около 7-8, само гушкат всеки своята кокошка и ги хранят с ориз от шепите си. Явно това са домашните им любимци. Особено смесено ми е тук – хубаво, тъжно, отколешно, мръсно, избистрящо. Не мога да определя какво.

 

laocai13

laocai12

laocai11

laocai10

laocai9

laocai8

laocai7

laocai6

laocai5

laocai4

laocai3

laocai2

laocai1

28.10.2016

Поръчвам си сок от манго в малко ханойско кафене. След минута случайно виждам сервитьора да се моли, коленичил пред олтара в ъгъла на заведението (всяко място си има такъв, пред който се поставя купа с плодове за боговете). Чудя се защо се моли точно сега. После разбирам защо! Сервитьорът взима мангото – явно друго няма – и отива да направи сока ми. Та току-що взех мангото на някой бог. Дано не го разсърдя 

27.10.2016, чудната леля Там

Чудната леля Там ни направи изненада за закуска: бялото е оризово нещо, а сармичките са от прозрачни нудъли и месо. а, и супер миниатюрни банани със счукани фъстъци. 🙂 Освен това Там се пукна от смях колко е по-ниска от нас, като се подредихме за снимка 

tam2

tam1

26.10.2016, Ха Ной е съставен от стихотворения. Не виждам причина да ви го разказвам по друг начин.

*
Седнал на улицата, възрастен виетнамец
подрязва крилете на кокошка. 
Ноктите му са дълги,
колкото острие на швейцарско ножче.

*
На оградите край тротоара висят
пластмасови огледала.
Мъже подстригват други мъже.
Тротоарът е мек – надлъж покрит с черна коса.

*
Отдясно иде грохотът на безумна река от мотори.
Отляво, през отворена врата, виждам
мъж, който лежи вкъщи – целият в гипс.

*
Жени пържат месо на ръба на
отрупания с боклуци тротоар.
Иззад купчината смет съзирам
малък салон за красота.

*
Възрастен виетнамец в автобуса
ме пита откъде съм.
Отвръщам – от България.
Той поклаща глава – аха, от Америка.

*
Умрял плъх с отворена уста
ме стряска на тротоара
пред мавзолея на Хо Чи Мин.

*
Прибираме се от воден куклен театър
с танци на дракони.
До лампата над вратата ни
пробягва едър гущер.

hanoi21

hanoi20

hanoi19

hanoi18

hanoi17

hanoi16

hanoi15 hanoi14

hanoi13

hanoi12

hanoi11

hanoi10

25.10.2016,  Гласът на бамбукова флейта

Загадъчна синкава мъгла мъжди над тъмно езеро. Гласът на бамбукова флейта приглажда водите. Изведнъж, изпод водата изскачат три светещи дракона и се завихрят в епична езерна битка. Всички в залата (защото, да, намираме се в театрална зала!) онемели забравяме да ръкопляскаме.
Водният куклен театър е древно изкуство във Виет Нам. Баба Там, у която живеем, разказва, че едно време той се играел направо в оризищата, след жътва – в израз на благодарност за урожая. Най-често сюжетите включват легенди, фолклорни мотиви, сцени от селския живот на виетнамците: лов на жаби, танц на дракони или феи, лисица, която отвлича патета. Марионетките са дървени и на практика “играят” по водата, движени от ловки актьори, скрити зад ратанова завеса (и потопени във вода до към кръста). Баба Там разправя, че едно време всяко село си имало малка гилдия от водни кукловоди, а изкуството се предавало от баща на син. При церемонията по посвещаването в занаята се пиела кръв от петел.
Накрая на представлението кукловодите се появяват едва ли не от подводното царство – в искрящи цветове – за да се поклонят скромно, а после да потънат обратно в залива на таланта си.

hanoi4

hanoi3

hanoi2

hanoi1

24.10.2016, Хонг Конг

Дълго се чудих в коя дума бих могла да побера Хонг Конг. Преминах през много, които не успяваха да изразят добре особеното ми чувство на дивен страх от този град. След два дни лутане все пак мисля, че думата е халюцинация. Хонг Конг е халюцинация. Той не прилича на нито един подобен по мащаби град, който съм виждала. В сравнение с него, Ню Йорк е подредено, преметено градче, а Токио – уютно, чисто селце. Хонг Конг е сплав от ужас и космос, от истерия и симфония. Въздухът му е тежка, плътна и пропита с хиляди аромати и зловония маса. Не можеш да го вдишваш, без да имаш усещането, че се бориш за живота си с този въздух. Сградите не се вместват в нито един синоним на “огромно”, който знам. Те са просто неистови кораби на вселената, ноеви ковчези, изхвърлени от неведом океан на брега на Бъдещето. В тези кораби, като в клетки на вътрешен орган, живеят милиони хора. Отдавна вече Хонг Конг не разполага с място, за да погребва умрелите, и близките им трябва да чакат с години, за да им устроят традиционно погребение. Съществуват онлайн гробища, в които могат да жалят мъртвите, като поставят емотикони, изобразяващи традиционни за китайците погребални предмети.
По улиците непосилно високи стъклени търбуси са опрени страна до страна с полуразпадащи се сгради, чиито фасади не се виждат от безбройната флотилия климатици, капещи тежко по главите на минувачите. По витрините на магазини и ресторанти висят цели октоподи, опечени птици и черва. На всеки ъгъл китайци пеят караоке. Дълги алеи с червени тенти изобилстват от енигми – в тях гадатели редят карти, предсказват по снимка или тресат шумно кутии, за да прояснят неясното. Минувачите пият мляко от зелен кокос или сок от захарна тръстика. На безбрежните пазари малки деца се крият от скуката и задушаващата жега в сакове за продан. Първо виждаш евтин сак, после внезапно той помръдва, а отвътре се подава невинна главица. Двуетажните автобуси се движат като избягала асистентка на разярен фокусник, който мята ножове след нея – никой не рискува и за миг да се изправи в тях, додето не са окончателно спрели.
От птичи поглед, на хълма Victoria Peak, Хонг Конг се вижда точно като халюцинация – хищна глутница от стъкло, впила изкуствените диаманти по зъбите си в небето. Потънал в мараня залив, който се рее, излязъл от пределите на настоящето, но още непристигнал в бъдещето. Дракон с търбух от стъкло, опашка от лиани и глава от климатик.
Вълнуващо е да имаш халюцинация – само дето не знаеш дали си специален, или болен.

hongkong14

hongkong13

hongkong12

hongkong11

hongkong10

hongkong9

hongkong8

hongkong7

hongkong6

hongkong5

hongkong4

hongkong3

hongkong2

hongkong

20.10.2016, Много ще ми липсва Япония, където:

– Тоалетните пеят и светкат, и вдигат капака си сами, и пускат звукова симулация на течаща вода, за да заглушат деликатно тоалетния живот и никой да не притеснява никого.
– Хората си оставят всички вещи без надзор в кафенетата, докато са на бара да си поръчат, или са навън да пушат – усещането за сигурност тук e безрезервно и те връща към закърняла, много освобождаваща наивност.
– Селата са увити в лиановидна растителност – тя се протяга по жиците, по уличните лампи и прилича на небрежно проснатата нощница на земята.
– Можеш да видиш най-прекрасно облечените жени на света (никъде другаде не съм виждала такъв огромен процент от дамското население да се облича толкова финяшки, индивидуализирайки всяка мода)
– По спирки, улици и магазинни стени са разлепени плакати, призоваващи хората да не гледат втренчено в телефоните си, докато пресичат или чакат метрото (доста хора се зомбират толкова яростно в екраните си, че нерядко се случва някой да падне на релсите или пък да го блъсне кола, защото просто не е забелязал, че е на улицата).
– При вида на объркан чужденец в метро станцията, японците сами! идват при теб и питат с какво да ти помогнат, след което се разтичват насам-натам да свършат, каквото ти е нужно.
– Има заведения, специално създадени, за да се храни всеки сам. така няма опасност да се почувстваш тъпо, че си самичък.
– В междуградския автобус те уведомяват за абсолютно всичко: кога, къде и защо спирате, колко време е почивката, колко остава до следващото място.
– С твърде редки изключения тук говорят катастрофален английски, който не можеш да разбереш нито откъм артикулация, нито откъм смисъл.
– В автобусите и трамваите един човек от персонала казва: Благодаря! на всеки божи човек, който слиза от превозното средство. чуваш едно и също около сто пъти на всяка спирка.
– Чадърите са прозрачни, мъжете си веят с феерични ветрилца, сладкишите са с неустановим вкусов състав – ядеш и не знаеш какво е.

Текст: Петя Кокудева
Снимки: Георги Янев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s