Синята палатка – дневник на пътешественика. Част 15

от Петя Кокудева и Георги Янев

 Оризища – Хирошима – Киото – Осака – Нагоя

Съзерцавайки, самотата ми порасна. 
Де да имах дом 
отвъд есента. 
Луната живее 
в полето, но и на хълма

Шикиши

 

17.10.2016, Тsukiyama

Първата ми среща с tsukiyama – японска градина с изкуствено създадена планина. в случая тук е направен мини Фуджи. Градината е кръстена на стихотворение. Създателят й обичал да изучава поезията на фона на това, което виждате 

tsukiyama3

tsukiyama2

tsukiyama1

16.10.2016, Какво може да научи човек в древно японско селище

Че плодовете, които за едни са екзотични и невиждани, за други са обичайност на дървото пред къщата
Че парчетата на античните вази могат да се сглобяват с… щипки за пране
Че на някои места в света (като тук, в селцето Yoshinogari) падат многобройни гръмотевици – много повече, отколкото над други части на света
Че уханието на запален огън навсякъде е едно и също, еднакво хубаво
Че пътешествието е като каране на старо колело по чакълен път – с усилия се напредва и друса, но пък от друсането звънчето на колелото само си звъни и поздравява всички наоколо

1

В тези капсули се погребвали древните японци. Вътре тялото се поставя по-скоро в седнало положение, със скръстени крака.

 

14.10.2016, Храмът, в който всички се смеят

На влизане в будистката горска обител на храма Daisho-in се разминавам с широко усмихната жена. След две крачки – с един господин, ухилен до уши. По стълбите нагоре – втори господин, който почти се смее на глас. Ама какво става?!, втрещена съм аз, барабар с всичките си обичайни очаквания за настроението в храм: сериозност, мълчание, смирен поглед. В следващия момент прихвам с глас и си затулвам устата с ръка. Пред мен горската алея завива и открива,…не знам как да опиша чувството – епично-смешна гледка. Десетки, не, стотици, малки статуи, групирани на сегменти в тревата според цвета на шапките си. Както се оказва, товa са така наречените rakan statues, или превъплъщения на будистки монаси, ученици на Буда. Всеки от тях е с цветна плетена шапка и лицето му изразява различна човешка емоция: щастие, гордост, болка, удовлетворение, спокойствие, пр. Но, ако трябва да съм честна, повечето се хилят като тикви – не просто са усмихнати, ами се смеят от корема. Като се добавят шапките, сами разбирате, че всеки посетител тук е дълбоко учуден и очарован от тази негласна подкана да се посмее, без това да е в разрез с духа на храма. По-нагоре по стълбите удивлението расте пропорционално на количеството цветни шапки! Идват jizo статуите – те са нещо като ведри, дебели бебета, също с плетени шапки. Повечето се крият в тревата или в храстите. Jizo се смятат за покровители на пътешествениците и децата. (баш кат’ за мене!) Често носят червени лигавничета, защото червеният цвят защитава от злини. Освен с лигавници, хората обличат jizo статуите с престилчици, шапки, провесват им гердани. Изобщо, грижат се за тях. Това дава на хората възможност за живо и близко общуване, за допир с будистките монаси (jizo статуите също са ученици на Буда). 

Който и да е вашият бог, оплетете му цветна шапка, да му е топло на ушите – така има по-голям шанс да ви чуе 

laught5

laught4

laught3

laught2

laught1

12.10.2016, Хирошима

На 6 август 1945 г., в 8:15 сутринта, Мито Косей кротува в корема на майка си, която е в четвъртия месец от бременността си. Докато съвсем малкото момче плува напред към земния си живот, недалеч в небето лети едно друго малко момче. Little Boy носи в себе си 64 килограма уран. 600 метра над земята, точно над сградата на Industrial Promotion Hall в центъра на оживения град Хирошима, атомната бомба Little Boy се превръща в могъща експлозия. В радиус от 2 километра около сградата всичко е за миг изличено, заедно с животите на 200 000 човека.
– На колко си сега, Мито?, питам, защото от топката в корема не мога да изчисля сама.
– На 70, отвръща един от най-ведрите и жизнени японци, които съм срещала. – А майка ми е на 98. 14 години след бедствието хвана рак, но после се излекува.
Дядото на Мито преживява два дни, заровен под отломките на сграда в центъра на Хирошима, докато двама студенти не го спасяват. 27 дни по-късно умира. Самият Мито боледува от инфекции непрестанно като малък, заради много слабата си имунна система. Той е едно от 7 224 деца, които официално фигурират като “Оцелели 4 степен” – това значи, че в момента на експлозията са били в утробите на майките си. Майка му пък е трета степен – хора, които са се грижели за облъчени или са участвали в работата по кремации. Мито показва розова карта и обяснява, че това е “A-bomb survivor” удостоверение – с него не заплаща за медицинско обслужване. Връщам му папката, на която е изписал с маркер заглавието “That day”. В нея е събрал историите от Онзи ден: неговата и на семейството му, тази на Пол Тиббетс – пилотът на бомбардировача Enola Gay, изстрелял атомното оръжие. Рисунки на реката, чието корито е пълно с тела. Снимка на моста в центъра на града, който е таргетът на атомната бомба, но така и не бива уцелен (бомбата се взривява над болница в близост).
На тръгване снимам скришно Мито Косей пред високия скелет на Hiroshima Industrial Promotion Hall – единствената сграда, чиито стени оцеляват, защото бомбата избухва право над нея и ударната сила разрушава само тавана и етажните подове. Стените са още тук, а край тях има мемориална плоча, на която пише: “Ruins shall be preserved forever.”

hiroshima2

hiroshima1

12.10.2016, Yugen

Едно от любимите ми неща от Япония се нарича yugen. Бих казала, че го тренирам всеки ден, откакто научих за него – идея нямам дали се справям, или не, но ще опитвам.
Буквално думата означава “скрита красота”, “енигматично, дълбинно изящество”. Kакто повечето самобитни неща, е трудно да се преведе еднозначно. Yugen е например ято летящи диви гъски, които се стапят бавно и ефирно в далечината. Yugen e също да видиш сенките от листата на един бамбук, отразени върху ствола на съседен бамбук. Yugen е дълбинната, едва доловима красота на нещата, която е отвъд думите и трудно може да се опише. Загатване, не отгатване. За първи път терминът се появява в китайските философски книги със значение “загадъчен”, “тъмен”. Kamo no Сhomei пише, че “yugen не е, както често го схващат, някакъв друг, нереален свят, a по-скоро дълбочината на този свят, в който сме, преживяна чрез опитното, развито въображение.” Това е и основният естетически принцип на театъра НО, чийто най-голям майстор е Zeami Motokiyo – японски естет, драматург и актьор. Той го определя още като “незримото очарование на нещата”.
От всичко най-много ми харесва, че yugen не подлежи на концептуализиране (и в този смисъл на леснина на достигане), защото спонтанността е отличителна негова черта. Motokiyo обяснява, че човек може да се научи да открива yugen след много, много трениране на въображението и усещанията си, така че съзнателното търсене да стане естествена част от теб и в този смисъл да се превърне в спонтанно и на практика недотам съзнателно.
След като няколко дни се опитвах да открия yugen и не можех, днес видях нещо, което ми се струва стъпка напред: едно дърво, близо до поток, си беше показало ухото, за да чува ромона на водата. И от радост, че дочува водата, на ухото му бе разцъфнала нова зеленина.

10.10.2016, Традиционната японска градина

Традиционната японска градина расте винаги върху философска почва. Всичко вътре е премислено и създадено така, че да обема в себе си не една символика, свързана с будизма, шинтоизма и таоизма. Първите японски градини се появяват далеч назад през 7 век. Те са място за медитация и съзерцание, затова всеки елемент е подчинен именно на това. Каменните фенери например събират в себе си символиката на четири стихии: вода, огън, земя и вятър. Лунните мостчета – къси и дъговидни – имат за цел да вдъхновяват и да насочват мислите към изкуството. Контрастът в цветовете привнася творческо напрежение. Отворената композиция създава усещане за взаимодействие между отделните елементи. Много интересна за мен бе концепцията “borrowing scenery” – в японските градини дизайнът е такъв, че, гледайки към даден пейзаж в самата градина, виждаш на заден план нещо далеч отвъд градината – например планина. Този втори план създава дълбочина и е на практика заемка от външния свят, която обогатява градинския пейзаж. Някои дървета пък са точно там, където са, за да прикрият детайл, който не се вписва идеално в съответната гледка. Чаените къщи са съвсем семпли – татамита на пода и малка икебана.

Случайно прочетох и едно хубаво стихотворение на японската поетеса – принцеса Шикиши:

Съзерцавайки, самотата ми порасна. 
Де да имах дом 
отвъд есента. 
Луната живее 
в полето, но и на хълма

shikishi7

shikishi6

shikishi5

shikishi4

shikishi3

shikishi2

shikishi1

09.10.2016

Японците ядат сурови яйца, октопод на клечка, оризов кекс, соева супа и какво ли още не. Въпреки че, да си призная, не съм голям почитател на храната им – беше огромно вълнение да се влея в метежа от чудесии на пазара Нишики – наричан „Кухнята на Киото”. Той ухае от вече 400 години, а много от магазинчетата са семейни и поколения наред са се сменяли зад щанда. Характерното тук е, че почти на всяка крачка можете да опитвате от миниатюрни купички и чинийки: сусам, чипс от сушена риба, зелен уасаби сладолед, тофу понички. Навсякъде се мъдрят внушителни каци с цукемото – това са различни мариновани зеленчуци като ряпа, патладжан, краставици. Сервират се обикновено като гарнитура. Само няколко минути ви трябват, за да разберете и сами, че японците обръщат не по-малко внимание на презентирането на храната, отколкото на самото готвене. Много е характерно и това, че яденето представлява сет от малки купички с различни неща в тях – смята се, че повечето допълнения разкриват взаимно вкуса си. Впрочем, японската кухня е една от трите кулинарни традиции, които влизат в листата със защитени културни “забележителности” на UNESCO (другите две са френската и мексиканската).
Ето и две правила от кулинарния етикет на Япония:
– сърбайте шумно супата си направо от купичката – това е добре прието и съвсем нормално.
– (моето любимо!) не оставяйте купчина разхвърляни боклуци по масата след ядене – покажете уважение към готвачите, като например направите малко оригами от използваната си салфетка

market1

market2

market3

market4

market5

market78

market9

market10

market11

market12

08.10.2016

За японците бамбуковото дърво е учител. Извор както на практически познания, така и на житейска мъдрост. Ето няколко от бамбуковите уроци:

1) Следвай вятъра, остани при корена
Бамбукът е много високо дърво, което е стабилно вкоренено, но се полюшва и от най-слабия бриз. В бамбукова гора непрестанно се чува мелодичният звук от почукването на тези кухи дървета едно о друго. Бамбуците следват вятъра и не се съпротивляват на движението, но едновременно с това са трудно изкореними и стабилно заземени.

2) В крехкостта е силата
Изненадващо е да видиш колко тънък, гладък и деликатен е бамбукът. На всичкото отгоре е и кух. Обаче е сред много малкото дървета, които оцеляват в летните свръхгорещини, в лютите зими. И най-вече – при тайфун.

3) Бъди винаги готов за действие
За разлика от повечето дървета, бамбукът не изисква много обработване, нито пък полиране, за да се използва. Той просто е готов. Както казват японците: “Бъди като бамбука – винаги готов да последваш промяната.”

4) Открий мъдростта на празнотата
Кухата сърцевина на бамбука напомня на японците, че често сме твърде изпълнени със себе си и собствените си представи за нещата и така нямаме място да поемем новото.

5) Посвети се на собственото си развитие
Бамбукът е сред най-бързо растящите дървета. Това е своеобразен пример за японците да бъдат отдадени на личното си израстване, но да не го пресират и да не прибързват – така както за бамбука дъждовният сезон значи по-бърз растеж, и за човека има периоди на по-бърз и на по-бавен растеж.

p.s: бамбукът е „дърво“ само в общия, непрецизен смисъл на ежедневното наричане. за ботаниката той е най-големият и най-бързо растящият представител на тревата. 

bambus6

bambus5

bambus4

bambus3

bambus2

bambus1

07.10.2016

Една популярна детска песен в Япония гласи така: “Топките на тануки./ Вятър няма,/ но те се люлеят, ли люлеят.” Да, това е детска песен. Освен това топките на тануки могат се видят буквално из цялата страна – в градове и села. Пред всяка трета къща стои негова статуя – куче-енот, прегърнало бутилка саке, с традиционна сламена шапка, и… съвсем очевидно изваяни тестиси. Тануки е обичан и почитан символ на щедрост и просперитет в Япония (макар че в стари времена е бил смятан за зъл дух, по-късно се превръща в жизнерадостен, хитроумен, забавен типаж). Едно време японските златари често използвали скротума на това животно като торбичка, в която слагали къс злато, и после го изфинвали, докато златото добие формата на листо. Затова и наричали топките на тануки “торбичка за пари“. Така и си останало до днес. В японската митология и фолклор тануки може да се превръща в какво ли не: Буда, монах, чайник… Много често играе ролята на trickster и прави японците за смях. Отличителна способност на тануки е, че често барабани по дебелия си корем или по топките си. (Това може да се види в чудния филм на Миазаки “Pom Poko”, където десетки тануки се опитват да запазят традиционния си начин на живот и се борят срещу вмешателствата на хората.Впрочем, pom poko на японски е звукът, който се чува при барабаненето върху корема.) Интересно е също, че бутилката саке, която винаги носят тануки-статуите, е символ на добродетелност. Та, тануки е супер симпатяга и ще промени всичките ви представи (и граници) за благоприличие, логична символика и тем подобни. Барабанете си по тумбака, когато се надявате да ви изпадне богатство отнякъде – и да не забогатеете, ще се развеселите.

 

04.10.2016, Осака

Отдавнашната ми страст да надничам в къщите на хората и да се опитвам да проумея начина им на живот ме е отвела в не един етнографски музей по света. В Япония имам късмет с “Музея на живеенето” в Осака. Тук, рамо до рамо, са показани традиционният и модерният японски живот – битовизмите, които често дават добра представа за характера, ежедневието и културата на съответните хора. Хубав пример за това как съвсем дребни и маргинални на вид неща от бита издават съществени национални черти е tokonoma: това е леко повдигната част от стаята, близо до стена, където японците поставят предмети на изкуството или икебана. Смята за се проява на голяма грубост да стъпиш или да седнеш на това завишение, когато си гост. Гостите обикновено се настаняват близо, но обезателно с гръб към tokonoma, за да не се натрапва изкуството, поставено там, и да не изглежда, че собствениците парадират с него.


Специалните леки верандички за простиране отгоре връз къщите.

 

osaka14
Традиционен градски фестивал в чест на Шинто.

 

osaka13
Най-важният кухненски уред за японците – rice cooker.

 

osaka12
Книжарница

 

osaka11
С това се мият чиниите, тип днешните четки за чинии

 

osaka10
Класическа печка за стара Осака

 

osaka9
Не знам как се наричат толкова характерните за япония “черпачета”. Има ги навсякъде пред храмовете и служат, чрез специален ритуал, за повишаване на концентрацията преди медитация и молитва пред храма. Първо се прави дълбок поклон от кръста пред водата и черпачетата. После с черпачето се полива/измива лявата ръка, сетне дясната. В края се гребва отново вода и внимателно се изправя черпачето, така че на практика водата да го измие, за да е чисто за следващия човек.

 

osaka8
Chabudai – масички с много къси крака, върху които и днес японците се хранят, седнали на плоски възглавнички, наречени zabuton. (Обикновено хората хвърлят тези възглавнички към ринга на сумистите в знак на протест, когато смятат, че турнирът е нечестен.)

 

osaka7
Традиционна тоалетна

 

osaka6
Типичните за японците чехли, които се носят със специални чорапи, отделящи първия пръст в отделно „джобче” 

 

osaka5
Дървена мивка

 

osaka4
Byobu – мобилни, сгъваеми стени, обикновено декорирани с красиви рисунки, които служели за отделяне на кътове в къщите (защото нямало отделни стаи и възможност за уединение). Днес рядко се ползват, считат се по-скоро за произведения на изкуството.

 

osaka3 Козметично магазинче в старовремска Осака – тук може да се срещне гребен, направен от коруба на костенурка, или пък украшения за връзване на коса, измайсторени от тънка хартия.

 

osaka2 В В стари времена японците нямали бани у дома. Затова пък имали същински социален и дебатьорски кът – публичната баня. Всяка вечер след работа ходели да се къпят в нея, да разменят мисли, клюки и да си почиват. На снимката се вижда как изглежда публичната баня

osaka1
Стара Осака, през периода Едо.

03.10.2016

– Вие откъде сте?, чувам с удивление да ме пита някой в градината пред храм в Нагоя.
– От България, казвам и чак сега фокусирам човека – нисичък, около 70-годишен японец, който държи няколко кесийки, а до него в храсталака – едър петел!
– О! О!, провиква се той, а за мен остава мистерия какво точно значи това О!
– Ваш ли е петелът?, питам го, защото ми е много драго, че мога да си поговоря с японец на английски.
– Мой?! Не! Това е Бог, отвръща категорично човекът и се приближава към нас. – Петелът е много важен за нас, японците. Той ни подсказва кога идва тайфун или земетресение, с него сме установили взаимоотношения на взаимно доверие. Аз го храня (чупи му ядки с крак и му ги бели, после петелът ги изяжда от ръката му), а той ме ориентира за опасностите.
– А това голямо дърво? Видяхме, че хората се молят пред него, сякаш е храм…, продължаваме да любопитстваме ние, доволни, че някой иска да ни обяснява.
– Това дърво е бог! И това там – също е бог!, японецът посочва дърво след дърво и, почти незабележимо дори за самия себе си, се покланя на дърветата. – Тук, в нашия район, вярваме в бога на дърветата, бога на ориза и бога на водата. Всяко дърво е бог и хората се прекланят пред него. Елате, елате, ще ви заведа да видите бога на водата – там може да си пожелаете утре да сте още по-хубава, отколкото сте днес.
Преподавателят по инженерни науки, както се оказва после, ни води пред малко горско басейнче. По средата му има неголям камък – богът на водата. Показва ми стъпка по стъпка какъв е ритуалът за отдаване на почит – с едно черпаче (има ги навсякъде в Япония) плисвам три пъти върху камъка, така му казвам: “Здравей, Боже на водата. Приеми моето уважение.” После пляскам два пъти с ръце – веднъж, за да събудя бога, втори път, за да си пожелая нещо.
Ами, какво да ви кажа, хубаво е да виждаш как хората в многомилионен град се прекланят през вечнозелени дървета, плискат вода върху камък в обедната почивка и белят ядки за свободни петли.

03.10.2016, Нагоя

Нагоя. Четвъртият по големина японски град. Сринат до основи през втората световна война. Тази вечер, в един краен квартал тук, за първи път присъствам на Shagiri – традиционно ритуално представление, в което дузина мъже дърпат огромен дървен “кораб” по тесните улички. Кораб, отрупан с фенери. Отзад е закрепен внушителен по размери тъпан. Млади японци се сменят да удрят с дървени палки по него – изглеждат така, сякаш водят последната, най-важна битка в живота си, танцувайки. Корабът се движи изцяло чрез усилията на тези мъже. На завоите е най-голямото предизвикателство – тогава са им нужни много повече сили и синхрон. Най-странното е, че именно по завоите мъжете изглеждат най-весели, със светнали лица, пеят, викат и бутат. Един от тях върви край мен, наложил на ухото си окървавена кърпа. Спукал е тъпанче. И как няма! Нали ви казвам, тия хора бият тъпана все едно танцуват с края на света.
В последните си минути шествието от три огромни дървени кораба спира пред… Seven Eleven. Особено е да наблюдаваш как древността, с цялата си свирепа красотия, обсажда и превзема пълния с полуфабрикати и пластмаса Seven Eleven.

nagoya1

nagoya2

nagoya3

nagoya4

nagoya5

nagoya6

 

Текст: Петя Кокудева
Снимки: Георги Янев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s