Синята палатка – дневник на пътешественика. Част 14

от Петя Кокудева и Георги Янев

Япония

30.09.2016, Ширакава-Го, където:

– разбирам, че в японския думата за „ястие” и „сготвен ориз” е една и съща, както и че „ориз” се съдържа в думите: закуска, обяд и вечеря;
– срещам в гората миниатюрна възрастна жена, която звънти отдалече! оказва се, че на кръста си има две големички звънчета, каквито се слагат на овцете. предполагам, и да се загуби – като звънтят звънчетата, се чувства намерена и недалеч от другите.
– оглеждам от вси страни дебелите тръстикови покриви на къщите – Ширакава-Го е отглас от японската древност и къщите изглеждат, както в стари времена. покривите тук удържат на свирепи снегове.
– виждам на една пейка дядо, който яде сладолед, а кучето му подскача като на пружина в опит да си близне и то. дядото се залива от смях.
– в небето кръжат поне три или четири огромни грабливи птици.
– ям традиционната супа Мисо – без лъжица, разбира се, само с клечки; тук да сърбаш от купата си е съвсем в реда на нещата.
– научавам за „груповата хармония”, която възниква като потребност в това общество, заради ориза. оризът тук не е просто храна, а култура и причина за някои същностни японски черти. в стари времена съседите е трябвало да се държат заедно и да живеят наблизо, за да успяват да се справят с всички усилни дейности по отглеждането на ориза. нужно е било да постигат лесно консенсус, да споделят обща вода за напояване. оризът се садял в рамките на един ден, затова всички обединявали усилия. мисля си, къде на шега, къде не, че сигурно затова са толкова дребнички японците – в чест на ориза 

takayama14

takayama13

takayama12

takayama11

takayama10

takayama9

takayama8

takayama7

takayama6

takayama5

takayama4

takayama3

takayama2

takayama1

27.09.2016, Сайко Ненба

Японските селца са добре загърнати в чудата зелена растителност. Пердета от лианоподобни се протягат по жиците над пътя. Наперени мини бамбукоподобни стърчат като войничета пред къщите. Косите на ориза се сушат, виснати на прости дървени закачалки. Бухлати яркозелени храсти мируват за подстрижка в ръцете на възрастни японки с типични сламени шапки.
Сайко Ненба е много малко село, в което са запазени така наречените thatched houses – традиционни японски къщи с тръстикови покриви, които наподобяват на самурайски боен шлем. На прага на Сайко можеш да си вземеш гладка бамбукова пръчка, която да ползваш като щека за опора по време на обиколката. Първо влизаме в Къщата за релаксация, където мила възрастна жена ни дава чай с мирис на кафе в малки порцеланови купички. Плъзгащите се врати са отворени и се вижда градината: висящи зелени тикви с причудливи форми, малка оранжерийка с уасаби, всякакви пъстри цветя… Следва Къщата на Спомените – тя е по-скоро уханна работилница, в която се правят сапуни и дървени кукувици, в които духваш и много сполучливо кукат. (Не знам дали съм казвала, но засега най-любимото ми нещо от Япония са уханията – сапуните и душ геловете, с които се къпят, са удивително деликатни, чисти, но и трайни аромати. Божествени са и не мисля, че ще искам да се къпя с нещо друго, като се върна вкъщи. Не знам как ще си ги набавя, де.) В селото има и малко пазарче, пълно с райски ябълки, кукуруз, тикви, сладолед със зелен чай. 


На излизане от Сайко Ненба за пореден път виждаме любимия ни пътен знак – пиктограма на човече, което прави типичния за тук дълбок поклон – благодари на шофьорите за проявената разсъдливост на пътя.

japan58

japan57

japan56

japan55

japan54

japan53

japan52

japan51

japan50

japan49

japan48

japan47

japan46

japan45

japan44

japan43

japan42

japan41

japan40

26.09.2016, Minamitsuru-gun

 

В 4:45 сутринта алармата дръпва шалтера на нощта и ние тревожно се ококорваме. От няколко дни сме на тръни дали именно в този ден времето ще ни позволи да се доберем до върха на Фуджи-Сан. (Предната вечер, като видяхме прогнозите, се поотчаяхме.) Но ето че навън е прекрасно! Изстрелваме се, защото имаме почти час, докато стигнем подножието. В 7 часа вече сме по пътя за нагоре: изкачването отнема около 6 часа, без дълги почивки. Теренът е твърде стръмен и ронлив, което доста изтощава. По принцип времето се мени непрестанно, а ако те завари дъжд и вятър горе, може да бъде опасно (сега вече сезонът е приключил и дори пътеката е официално затворена, т.е предупреждават ни, че преходът е на наш собствен риск). Само че, за огромно наше удивление, нагоре времето е магично – наоколо прилича на пейзаж от Летящия замък на Хоул на Миязаки, облачната хореография е като на Пина Бауш. След 6 часа драпане сме при кратера (те са всъщност три кратера, един до друг). Фуджи е особен, рядък тип вулкан, наречен стратовулкан, и се отличава с изящно симетрична форма. Активен се води, макар да не е изригвал от 1707 г.


Горе, след 6-часовото изтощение, осъзнавам, че трудно говоря, защото сърцето ми здравата думка в гърлото. Значи така, казвам си, когато си на Фуджи, сърцето се качва в гърлото и замества гласа. Сърцето става глас.

japan37

japan36

japan35

japan34

japan33

japan32

japan31

japan30

25.09.206, Токио

Традиционно японците живеят на много тясно. (Казвам го аз, която живея на едва 50 кв. метра в София и си обожавам тавана, и не го смятам за тясно жилище). Та, японците наистина обитават кутийки. Освен това работят по 48 часа (четохме, че работят и събота!). Тъй като работят дълго време и нямат никакво място вкъщи – много от тях страдат, че не могат да си имат домашни любимци. Ето защо на някого му е хрумнала хубавата идея, наречена Котешко кафене. Понастоящем идеята се е разгърнала и в Токио има не едно, а много котешки кафенета и барове. На влизане в котешко кафене, първо си обуваш меки чехли (като навсякъде тук, с обувки е немислимо да се влиза). После една фина японска дама ти дезинфекцира ръцете. И после – ето те сред десетки котаци! Някои играят с посетителите на кафенето, други с топ не мож ги мръдна от някое диванче, трети правят компания на четяща жена, четвърти спят в дълбока кутия точно до касовия апарат… Така всички са щастливи: хората могат за малко да си имат домашни любимци, а котките се радват на перманентна грижа и обожание.

japan27

japan26

japan25

japan24

japan23

japan22

japan21

24.09.2016, Токио

Токио ме очарова и ме плаши. Всъщност, нещата, които ме очароват, са същите, които ме плашат. Навсякъде има роботизирани изобретения, каквито не съм виждала никъде – машина, в която си пъхваш чадъра, и тя го обвива в найлонче, за да не мокри вътре из заведенията. Чудна машинка. Но после… суши бар, който прилича на ферма за роботи – стотици хора в дълги редици, седят пред малки екранчета, поръчват си суши и то след малко се появява пред тях (по летящи на три етажа линии), съпроводено от звуци, дето напомнят да си го вземеш. Хем е перфектната идея за оптимизация на заведение (всичко е мега бързо и хората идват и си отиват плавно като в тетрис), хем е някак ужасно депресиращо и филмово: купища хора, ядат пред компютър, пред тях се извисяват кули от малки мръсни чинийки за суши… Така де, объркана съм в усещанията си. Това е хубаво. Нали това искам – непонятни, нееднозначни работи, дето не можеш да ги определиш с лека ръка.

japan20

japan19

japan18

japan17

japan16

japan15

japan14

japan13

japan12

japan11

japan10

japan9

japan8

japan7

japan5

japan4

japan3

japan2

23.09.2016, Токио

В магазинчето до нас продават по две сварени яйца в малки кутийки. Също, триъгълничета от ориз, увити в единични пакетчета (върховни са!) От английския на японците трудно разбирам нещо. Пред повечето къщи има по десетина саксии с буйни зелени растения, които образуват нещо като рошави градски горички. Всичко и навсякъде пее така, че се чувстваш сякаш си в електронна игра – къси, повтарящи се джингли отново и отново, в магазина, в метрото. Има един особен вид дъжд, много ситен, почти неусетен – хем вали, хем не ти е мокро – приятно е. В квартала, в който сме сега, къщите са като сглобени от лего – малки кутийки, една върху друга, възтесни стълби нагоре. Тесни и ниски входни врати, сякаш фродовци живеят наоколо. Всичко е дребно, ниско и тясно. Определено най-уютният от големите, забързани столични градове, които съм виждала. И без съмнение най-чистият. Видях един човек да трие тротоарните плочки пред магазин с гъбка за чинии! Продавачите в по-големите магазини тип Технополис се качват на високи установки и приканват оттам с микрофон. Хората са толкова неистово учтиви навсякъде. (За мен още е малък проблем, защото го правят така, че се чувствам като някакъв господар, което не ми е приятно). Токио е едно от много малкото места в света, където ми поникна за миг чувство, че бих искала да поживея тук (наистина много си обичам вкъщи и никъде, като пътувам, колкото и да ми харесва, не се чувствам добре-като-за-живеене). А, и още не мога да ям с клечки, да му се не види 😦

П.С: Обидно било да дадеш бакшиш на японец. Той смятал, че си върши работата добре и да я върши добре му е работата. давайки му бакшиш, му казваш, че я върши зле. И после, всички хора били еднакви. Трънци.

japan-0

21.09.2016, Sumida, Tokio

С едва прикрито любопитство наблюдавам един японец, който чете в метрото. Виждам добре и вътре в книгата – йероглифи, подредени надолу в колони, а не на редове като в нашите книги. Човекът непрестанно привежда и изправя глава, докато чете.

– Виж как чете този човек!, сръчквам Георги тихичко, а той гледа известно време и казва:
– Ха, сигурно затова японците непрекъснато се покланят, научили са го при четенето.

(ужасно ми харесва тук!)

 

Текст: Петя Кокудева
Снимки: Георги Янев

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s