Синята палатка – дневник на пътешественика. Част 13

от Петя Кокудева и Георги Янев

Переделкино – Москва – Суздал – Транссибирският влак

 

Ахматова е запомняла с огромно усърдие текстовете си наизуст, защото не е искала да ги има написани. От страх, че ще ги открие сталинисткият режим. Запомняла ги е наизуст в нищетата на постната си стаичка. Ами, не, проблемите на различните хора не са еднакво страшни и важни. Просто не са.

18.09.2016, Музеят на космонавтиката, Москва

Много пъти през днешния ден ми беше трудно да си задържам сълзите в очитe. Но да карам подред. Първият път беше, когато видях снимката на тримата руски космонавти, които току-що са се завърнали от космоса и държат цветя, увити в найлонови торбички като от гаражно магазинче. Петнайсет минути гледах тази фотография, която е успяла да побере целия космос в три прокъсани найлонови торбички. Толкова руско е това, че нямам думи. Вторият път, когато едва не ревнах, беше при вида на препарираните Белка и Стрелка – двете малки кучета, които са първите успешно завърнали се от космоса животни. Те прекарват един ден в орбита на Спутник 5. Като види човек скафандърчетата им, астронавтските им жилетки и как подскачат щастливо, докато ги хранят пред капсулата, с която са се върнали – ами, рев си е. В музея на космонавтиката има цяла голяма зала в чест на животните, изпращани в космоса. Повечето от тях са малки по размер кучета, има един голям сив заек, маймуна, гущер, малки пиленца, мухи, костенурки. За тях е написано на голяма стена, че са братя на човеците и са направили не по-малко от тях, за да се доближим до дълбините на космоса. После пък ми се дорева, когато видях храната на руските космонавти – консерви, тип старите с телешко варено – толкова семпличко и бедно. Тук е и скафандърът на Майкъл Колинс, командирът на лунния покорител Аполо 11 – подарък е на руснаците. А, и непрекъснато ми се ревеше, като гледах истинските машини, които са били там горе – толкова нескопосани в сравнение с нашите съвременни технологични зверове, толкова просто изглеждащи, с по две, три копчета най-много, с едни направо смешни антени. Абе, човеците могат да бъдат велики. Животните повече и от тях. Дано да оцелеем заедно в нашия си космос.


Първият изкуствен спътник на земята, 1957 г.

kosmos9

 

kosmos8
Луноход 1, един от двата първи руски луноходи в действие

 

kosmos7
Кучешката капсула

 

kosmos6
Скафандърът на М. Колинс, командир на Аполо 11

 

kosmos5
Телефонът, през който Гагарин съобщава, че е успял

 

kosmos4
Ето ги. С найлоновите торбички  те са направили първия spacewalk

 

kosmos3
Белка и Стрелка, на пресконференция след завръщането си

 

kosmos2
Командирът е с щеки, много ясно 🙂

 

17.09.2016, Переделкино

peredelkino2

Разнебитеният влак спира в Переделкино, писателско село край Москва. Тук е живял Булат Окуджава, тук Пастернак е написал “Доктор Живаго”. Но най-важното! Тук е прекарал над 30 години от живота си моят любим, любим Корней Чуковски, с чиято книга “От 2 до 5” не се разделям в мислите си. На вратата на къщата му има звънец, като че това си е действащ дом. Отваря ни момиче, което харесвам от първия миг – понякога се случва така, просто знаеш, че някой е “твоят човек” и толкова. И какво се оказва! Имаме само сто рубли в кеш, а не може да се плаща с карта (входът за двама ни е 500 рубли). Моите гемии направо потъват – в това селце наблизо няма банкомат! Момичето ни казва да почакаме 15 минути отвън, докато си тръгне група деца. После ни кани на обиколка в къщата, при все че много добре знае, че нямаме пари да си платим билета. И така, тя започва да ни разказва.

Като млад Корней Чуковски, жена му и децата му били толкова бедни, че имали само един чифт обувки. Затова често ходели боси. Да, обаче, по-богатите им съседи и познати си мислели, че това е проява на свобода и свързаност с природата, затова и те започнали да ходят боси. Освен това Чуковски имал един-едничък панталон, и то с дупки, затова никога не свалял дългото си сако, че да не се види вехтият панталон под него. С първия си хонорар от превод на книга той си купил нов панталон веднагически и най-сетне си отдъхнал. Същият този човек е превел почти всички значими англоезични детски книги на руски – приказките на О. Уайлд, Том Сойер, книгите на Р. Киплинг… В къщата си често събирал съседските деца и им четял свои и чужди неща, а те обожавали гласа му. За зла беда собствената му дъщеря умира, когато е на 11, от туберколоза. Въпреки че надживява три от четирите си деца, Чуковски успява да бъде онзи ведър и весел детски писател, събрал бисерите на хиляди руски деца в “От две до пет”. Всъщност книгата има 12 преиздания, защото той бил ужасно самокритичен, все нещо не харесвал, пренаписвал и преиздавал. Притежавал библиотека от 60 000 книги, които на старини започнал да раздава на по-млади автори. При все че е раздал много, днес в музея почти всички стени са покрити плътно с книги. Научил е английски съвсем сам и изобщо е самоук, защото много рано се наложило да напусне училище. Сред приятелите, които често му гостували тук, в Переделкино, били Ахматова, Гумильов, Солженицин, който прекарвал месеци в стаята за гости.

С момичето, което ни развежда, не спираме да си говорим. Накрая я моля плахо да се снимаме двете. Пак отварям дума за билетите, а тя казва: “Ами, ще се наложи да останеш тук да ми помагаш една седмица, за да си изплатиш билетите”. “С радост, казвам, а ти знаеш ли, че днес имам рожден ден и ти ми направи прекрасен подарък!”.

Момичето ми честити смутено и на изпращане ни разказва последна история – как властта забранила едно от изданията на “От две до пет”. Имало в книгата едно изречение, в което детенце рецитирало някакво прочуто руско стихотворение: “…народът ще се въздигне/ ще преуспее”, обаче то сбъркало една от думите, защото изобщо не я разбирало и я заменило с дума, която преправяла смисъла така: “народът ще лапа палачинки”. Ми, това беше – на рождения си ден, вместо торта, ядох въображаеми палачинки у Чуковски.


Момичето, с което ни свърза обща обич към Чуковски

 

peredelkino13
Църквата в Переделкино

 

peredelkino12

 

peredelkino11
Работното му писалище, което гледа към гората

 

peredelkino10
Последната статия, по която е работил – за приказките

 

peredelkino9
Стаята, където е спял и работел

 

peredelkino8

 

peredelkino7

 

peredelkino6
Чуковски и близкият му приятел Солженицин

 

peredelkino5
Преводите му

 

peredelkino4

 

peredelkino3
Чуковски и съседското дете

 

16.09.2016, Изложбата, посветена на творчеството на Юрий Норщайн и съпругата му Франческа Ярбусова

От детството си Юрий Норщайн помни най-ярко огъня в печката на село. И как пренасял дърва от бараката до къщата, а после дълго седял, загледан в пламтящите езици. “Ако едно дете никога не е съзерцавало огъня, значи не се е докосвало до хармонията на живота. Тази семейна сплав – деца, родители, баби и дядовци – в нея човек се чувства истински жив. И книгите – старите, омазани книги, в които виждаш, че някой е търсил отговори. Може да не ги е намирал, но е търсел. За мен това е много важно – преплитането, наслагването на различни времена чрез различните поколения.” Норщайн разказва, че така характерната атмосферна, интимна тъмнина във филмите му идва също от детството му: тогава светлината винаги била мъждива, слаба, разсеяна. Хората излизали да танцуват под уличните лампи, които хвърляли мека, приглушена светлина. “Моята философия за живота? Ами, това е едно хайку, написано от самия живот, в Одеса. Един подслушан разговор между две обикновени жени. Едната рече: “Колко е хубаво времето днес!”, а другата отвърна: “Жал ми е за всички хора, които са умряли вчера.”


(Снимките са на оригинални илюстрации и сторибордове от изложбата, посветена на творчеството на Юрий Норщайн и съпругата му Франческа Ярбусова, която впрочем е човекът, нарисувал Ежко в мъглата.)

 

4 3

2

1

15.09.2016, Суздал

Имало някога, има го и днес, едно далечно, мъгливо царство, през което тече река Време. Край реката човек може да срещне дървена табела с надпис: “Наслаждавай се на живота, не мисли за изтичащото време”. Може да срещне още: картини в рамки, окачени на оградите край къщите; бляскави червени шейни за придвижване лятно време; светещи кофи, които служат за лампи; високи дървета, растящи вътре в къщите и излизащи през дупка в покрива им. О, тук е и Гнездото на пекаря – уханна пекарна, пълна с огромни оранжеви тикви, стари газени лампи и аромат на пържени яйца.
Хората по тези земи отглеждат въздушен лук. Цялото небе над царството е осеяно със син лук, черен лук, златен лук… Какви ли не цветове. Защо ли? Ами, защото в стари времена гражданите на царството често си мислели, че ако нещо може да те храни и разплаква едновременно, значи в него си заслужава да вярваш. Така те започнали да издигат малки и големи храмове с кубета под формата на лук. Сини, зелени, златни, сиви, черни. И днес, като погледне човек в небето, може да види поне седем разноцветни лучени кубета едновременно. 

Нищо в тази приказка не е измислица. Малкото царство се нарича Суздал – руско градче на 4 часа източно от Москва.

 

susdal18

 

susdal17

 

susdal16

 

 

susdal15

 

 

susdal14

 

 

susdal13

 

 

susdal12

 

 

susdal11

 

 

susdal10

 

 

susdal9

 

 

susdal8

 

 

susdal7

 

 

susdal6

 

 

susdal5

 

 

susdal4

 

 

susdal3

 

 

susdal2

 

 

susdal1

 

14.09.2016, в Транссибирския влак

Още на влизане в Русия си намислихме, освен Петербург и Москва, да срещнем един, два други града – по-малки, по-обикновени, провинциални. Избрахме Владимир и Суздал – два от градовете по известния Златен маршрут с красиви руски места, запазили традиционен облик и къщи от едно време. И така, ето ни пред височайшата разпоредителка на нашия вагон 5, която гледа вледеняващо строго, носи старовремска широкопола шапка и дълго синьо палто. Напомня ми на старшата сестра от “Полет над кукувиче гнездо”. От нейния поглед разбираме, че има проблем с билетите ни. Само че нито ние отбираме достатъчно от руския, нито тя говори английски – не можем да схванем ситуацията. В крайна сметка явно не е толкова зле, щом, без да ни погледне, с ръка ни сочи да влизаме. И тук идва моят once-in-a-lifetime experience. Докъдето се простира погледът ми напред, се вълнува безкрайно море от стари, бели чаршафи. На практика целият вагон е едно цяло – има купета, но те не са затворени, а са свързани, и всички и всичко е видимо. Та влизам аз сред чаршафите и не знам какво става. Вътре е страшно, страшно тясно – в едно купе има точно шест легла, три отдолу, три отгоре. (Размерът на купето е колкото в обикновен български влак.) Стигаме до нашите места, където мъж и жена вече са си оправили леглата, събуват си чорапите и после ядат пиле на масичката. Както се оказва, ние, без да знаем, сме си купили билети за горните легла, ама не сме платили за чаршафи (нали пътят ни е само три часа). Обаче чаршафите вече са постелени и не можем да си ползваме местата, защото не сме си платили завивките. Добре че има тесни местенца отстрани, тук ще стоим. Стоим, докато край нас се разхождат хора по чорапи, боси крака се катерят до горните легла, всеки яде нещо! Не мога да ви опиша каква е миризмата във влака – то е нещо като всичко на света, подправено с кисело. Виждам цяла дълга редица от изтегнати крака пред себе си, позавити с бели чаршафи. Очите почти се насълзяват от киселата миризма. Навън са брези и от време на време дружина блокове с люлински дизайн.
В мен една до друга седят интровертът Петя и любопитната Петя. Втората, за моя радост, напоследък винаги побеждава (не без известни усилия). Та втората скришом гледа наоколо с въодушевление, докато първата се гъне. Оглеждам се за режисьора на филма, защото това тук просто няма какво друго да е. Не го виждам. Засега знам само, че съм в Транссибирския влак.

Текст: Петя Кокудева
Снимки: Георги Янев

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s