Живка Балтаджиева – 2 стихотворения

Български и испански са нейните само два езика в тия многоезични времена, обича да казва тя за себе си. Живка Балтаджиева е поет и преводач, пламенен популяризатор на българската поезия в Испания. За премеждията на стихотворението „Слънце“ тя разказва: „Едно от малкото спасили се стихотворения от никога непубликуваната ми (подписана за печат в „Български писател“ през 1985 г.) и завинаги изгубена книга „Чужда поема“. Финалното. Трябва да съм го писала през осемдесетте години на миналия век. Чак през 2007 беше публикувано за първи път в книгата „Безродни митологии“, а през 2012 даде заглавието на първата ми издадена в Испания книжица.“



Снимка: Весела Кучева

Sol / Слънце

Някога ще погледна пак през прозореца,

ще е следобед, тих някак целият свят.
В паузата между повтарящите се сгради
трева саморасла ще зърна,
неопитомено пространство, празен такт, който
с неизреченост ще ме проглуши.

Някога, ще погледна пак през прозореца,

в себе си ще се взра. С почуда.
Колко пространства свободни
между настъпващите пристройки на времето,
колко живот още, колко съдби.
Които ми предстоят.

Или не.


Живка Балтаджиева; снимка: Кармен Лафуенте


Un poema bilíngue (español/ búlgaro)
* * *
Pobres palabras, forzadas a elegir
entre yo vi y mirar prohibido.
Pobres sentidos bajo latigazos de silencio y trueno,
terruño e ira.

Y la trasgresión agotada.

Más humano sería ser un árbol viejo, abrazado
por vientos, en el centro de Sliven, en el centro del campo.
Las raíces clavadas a cien metros,
a atar las grietas, las eufonías, las depresiones

oceánicas.

A contemplar abstraído la Osa Mayor
y respirar el eléboro en el destello memoria
de una molécula de agua

fusionada.
2009
Zhivka Baltadzhieva, GenES, Amargord Ediciones, 2016, Mdrid 

* * *

Бедни думи, притиснати да избират
между „видях” и „гледането забранено”.
Бедни усещания под камшика на мълчанието
и гърма, нежността и гнева.

И нарушението на нормата изтощено.

По-човешко би било бряст да бъда във вятъра,
в сърцето на Сливен,
с корени, впити сто метра дълбоко,
пукнатини да превързвам, разногласия, извори, океански

депресии.

Да се наслаждавам отнесено на Голямата мечка,
кукуряка да вдишвам в проблясъка памет
на една изпарена молекула

вода.

Живка Балтаджиева
Из „Никога“ (Жанет 45, 2009)

 

От „Разходки из Лондон“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s