Измами ли Горан Брегович публиката си?

от Соня Андонова

sonya_andonova

Ще започна с признанието на дългогодишен фен, че обявеният концерт на Горан Брегович и „Бийело Дугме“ на 7 април в Арена „Армеец“ освен че ме развълнува, ме изпълни и с доста притеснения. Дали наистина концертът ще бъде повече на „Бийело Дугме“, или ще бъде повече на Горан Брегович? Дали анонсираните 30 поддържащи музиканти (сред които очакваният цигански оркестър, блок със струнни инструменти, български народни певици, оркестър от тамбураши) няма да превърнат цялото шоу в един балкански тюрлюгювеч? Дали в България всъщност имаме представа кои точно са „Бийело Дугме“ и какво да очакваме от този концерт? И ако все пак сме автентични почитатели на групата и знаем какво да очакваме, дали няма да се разочароваме от присъствието само на двама от вокалистите (Ален Исламович и Младен Войичич Тифа), както и от отсъствието на най-знаковия от певците – Желко Бебек? А и в каква форма ще бъдат динозаврите на балканския рок? Всичко това ме гнетеше, докато вървях към Арена „Армеец“ заедно със стичащите се от всички страни тълпи, които, подозирах, бяха фенове повече на филмовата музика на Горан Брегович (като под това трябва да разбираме основно кючеците от „Underground“) и си мислех как тези хора може би ще бъдат разочаровани. Но най-вече се надявах разочарованата да не бъда аз.

Още откриващата мелодия на шоуто ме наведе на приятната мисъл, че разочарование няма да има и все пак ще се слуша рок – зазвуча първото сериозно и предимно инструментално рок парче на групата „Kad bi bio bijelo dugme“ („Ако бях бяло копче“), визуално подсилено от проектирани изображения на видеостени – кадри и снимки от историята на групата, завъртяни основно около легендарния им концерт в парка „Хайдучка чесма“ в Белград през 1977 г. На сцената се появиха и всички музиканти, предвождани от Горан Брегович, самият той обещаващо решен в рокерско черно вместо в традиционния за него бял костюм, използван при повечето му концерти за филмова музика. След което дочухме разпознаваемия хард-рок тембър на Ален Исламович, който изпълни няколко песни от последните два албума „Плюй и запей, моя Югославия“ и „Чирибилибела“. Нататък се редяха все познати и известни хитове на групата – „Ako mozes, zaboravi“, „Tako ti je mala moja kad ljubi bosanac“, „Ne spavaj mala moja muzika dok svira“. Веднага се изясни, че за почитателите само на Брегович концертът няма да е достатъчно етно, докато пък на рок-феновете  някои от песните вероятно са им се сторили доста фолклоризирани като звучение (крайност за мен представляваше „Napile se ulice“). Но при повечето песни фолклоризирането беше с мярка. Дори при някои от хитовете, оркестърът от тръбачи бе съвсем на място и с вкус вплетен в звучението, например в „Te noci kad umrem“.  Приятната изненада бе оркестърът от хърватски тамбураши, които разнообразиха саунда от една страна със своите тамбури („Ruzica si bila“), а от друга чрез далматински клапд напеви („Ciribilibela“). Богатството и разнообразието от балкански подправки бе през цялото време умело използвано от майстор готвача Брегович, почти не се стигна до пресоляване на основното ястие, което беше здравият рок-енд-рол. Все пак тези, които познават историята на групата, не би трябвало да са изненадани – още от самото начало през 1974 г. и от първия си албум „Бийело дугме“ доказват на практика идеята си, че рокът не е само градско явление, а може да се слуша и на село. Техните дълги предимно инструментални композиции умело редуват рок откоси и фолклорни музикални фрази, а също така и дванадесеттактов блус, съчетан със текстове по сюжети, вдъхновени от фолклора, селото или градчетата от селски тип (например бясно яздене на коне, за да се стигне по-бързо при любимата или изреждане на всички подаръци, които момъкът трябва да подари на девойката). Самото публично поведение на групата също е умел микс между всичко, което правят западните групи (крещящо облекло, разрушаване на хотелски стаи) и примерното поведение, изисквано от партията (Брегович участва в бригадирски акции и получава награди), но и висока популярност сред по-възрастното селско население, което се избива да купува албумите им именно заради влиянието на селото върху тяхната музика. Почти във всеки от албумите композициите на Брегович съчетават несъчетаемото и търсят различни провокации. Например рок песен, която групата записва на албански, за да реагират на безредиците в Косово през 80-те години. Или пък проекта в последния им албум в навечерието на конфликта в Югославия да съчетаят на едно място трите непримирими перспективи – на сръбските националисти (канейки един изтъкнат художник – сръбски националист да им прави обложката), на хърватските националисти (канейки един забранен хърватски певец на народни песни да изпълни една от мелодиите) и на партизаните-интернационалисти (включвайки една партизанска мелодия). За жалост от целия проект се реализира само последната идея, всичко останало бива забранено от цензурата.

Представеното в София шоу не изневери на цялото балканско разнообразие и оригиналност, на които „Бийело Дугме“ винаги са били символ. Вокалните качества на Ален Исламович, неговата енергия, работоспособност и издържливост на сцената са пословични; в София той остана верен на себе си, раздавайки се в продължение на час и половина без почивка. Брегович пък отново движеше всичко – освен солокитарист, той пееше поддържащи вокали почти през цялото време, а много често му се налагаше и да дирижира трите оркестъра на сцената. За мен приятната изненада бе може би най-недооценяваният вокалист на „Бийело Дугме“, а именно – Младен Войичич Тифа. Тифа пее в само един албум – едноименния от 1984. Краткият му престой  в групата е обусловен от неговия труден характер, склонност към алкохола и забранените субстанции, вследствие на прекаляването с които бендът често отменя концерти в последния момент. Но всичко това отстъпва пред харизматичния му и невероятно въздействащ глас, способен при живо изпълнение да наелектризира всекиго. Магията, която той упражни над публиката, бе видима в Арена „Армеец“; покъртителното му изпълнение на „Sanjao sam nocas da te nemam“ изправи всички на крака, още повече че самият Тифа видимо не бе в добро здраве и трябваше да пее седнал. Другите хитове, изпълнени от него, бяха „Lipe cvatu“, „Za Esmu“, „Lazes, duso“.

Кулминацията на шоуто бяха бисовете – знаковите парчета „Ima neka tajna veza“ „Hajdemo u planine“ и „Djurdjevdan“. Тогава очакващите кючеци посетители отдавна вече бяха напуснали залата, публиката се състоеше от верните фенове и познавачи на рок-групата и вярвам, че решението да се направи този концерт в София е било добро, както за самите музиканти, така и за българските им почитатели, които бяха щастливи да чуят на живо легендите на балканския рок. Защото „Бийело дугме“ не е само Горан Брегович, но и Горан Брегович е много повече от своята филмова музика.

Advertisements

2 thoughts on “Измами ли Горан Брегович публиката си?

  1. Да слушаш „Bijelo dugme“ не е като да слушаш Слави Трифонов. Музиката им е емоция, подобна на Дионисиева вакханлия – може само да се чувства! Браво, че показаха кои са! А за феновете Соня много точно го казва: … „Бийело дугме“ не е само Горан Брегович, но и Горан Брегович е много повече от своята филмова музика. 😊

    • Много благодаря за коментара. Видяхме, че почитателите на Bijelo Dugme не са чак толкова малко все пак. Хареса ми това, което казвате, че те не са като Слави Трифонов. 🙂 Навремето си, пък дори и сега, са били чудо невиждано – вярно „овчарски“ рок, но все пак здрав рок 🙂 А и Горан Брегович винаги е бил Великият комбинатор от Балканите :))

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s