Сън с Юли, Nick Cave и Massive Attack

Весела Кучева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам приятел, който в действителност е починал преди шест години в деня, предхождащ нощта на съня. Тръгнали сме на пътешествие цялата банда, все хора, които са го познавали и изглежда, че Юли още веднъж е един от нас, няма видима разлика, която да го отличава. Единствено това, че през целия сън е ужасно тъжен. Спрели сме с някаква кола на брега на морето, гледаме безкрайното му синьо, блестящо, като че ли е поръсено с рибени люспи, усмихваме се от радостта да е топло и лятно. Той е единственият, който не се усмихва, меланхолично е обърнал главата си на другата страна, въздъхва. След това се озоваваме в някаква сграда, чакаме за нещо неопределено в голям коридор с недостатъчен брой кресла, някои от нас са насядали по земята. Играем на измислена игра, която включва това да опишеш човека, който седи от лявата ти страна. В моя случай това е Юли. Отварям уста, за да започна да говоря, но той прекъсва мен и играта с думите: „Само че до Веси никой не седи“.

След това имам нуждата да се изправя, да започна да се движа из пространството и да запея една песен, която в съня знаем, че е на Massive Attack, но когато се събуждам и песента все още звучи в ума ми като музикална халюцинация, въпреки че още съм сънена и не напълно съзнателна, разбирам, че е била на Nick Cave.
Реклами

Асансьорен сън

Тице Рей Норгет
за „Ателие за сънища и истории“

Посещавам семейство млади архитекти, които са си обзавели жилище на странна и малка площ. Поради липса на място тоалетната е в бивш асансьор. Влизам в тоалетната и когато искам да изляза, се оказа, че асансьорът се е качил до тавана. Отварям предпазливо вратата и се озовавам на сумрачно и неприверливо място. Хвърлям поглед наоколо и се връщам в тоалетната, която обаче няма командно табло на асансьор и е невъзможно да я подкарам надолу към жилището. Мисля си с досада за младите архитекти. Сега, извън съня, бих ги поздравила за смелото решение, но все пак преди реконструкцията да се бяха посъветвали с асансьорен техник, по дяволите.

Сънувах, че България е само фасадна демокрация

Тице Рей Норгет
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувах, че България е само фасадна демокрация, какво прозрение!

За да се онагледи това в съня, действието се развива в огромна зала, може би университетска аула, чиято предна стената – тази, пред която застава преподавателят на пулта – е само дърворезбовано пеграждение, подобно на олтар. Паянтова стена е поизкривена и с лек ритник би рухнала. Зад стената се водят разпити, чуват се виковете и стенанията на изтезаваните. Периодично в залата влизат представители на властите и избират поредната си жертва. Всичко това ми се струва крайно абсурдно и се чудя, толкова ли съм била наивна през последните години, че да не го забелязвам. Решавам да замина възможно най-бързо и никога да не отивам отново на това място. До заминаването ми обаче ще минат дни. Залата се поизпразва. Остава възрастен мъж с внучка, който периодично вади от вътрешните си джобове кафяви шишета с алкохол и си посръбва. Шишета са исторически, с може би барокови орнаменти и плавни линии на формата, възхитителни произведения на изкуството. В залата се намира и уличен метален контейнер за боклук. Там възрастният мъж оставя шишетата и излиза. Знам, че това е един съкрушен от случващото се възрастен преподавател, който може да понесе битието само ако непрестанно пие. В залата се лута и възрастта жена с кученце. Мрачна, затворена в себе си, напълно изолирана от света. Жената се доближава до мен и ми казва, че са й премръзнали ръцете (странно, никак не е студено тук!), трябвали й непременно ръкавици, дали бих й купила, пита ме тя тревожно, но и заповедно. Разбира се, и без това отдавна чакам да бъда полезна по някакъв начин в този подтискащ свят на тормоз и край. Свят, от който не ме е страх, защото знам, че съм чужденец тук и точно за такива като мен е издигната фасадата, никой не би ме допуснал отвъд разклатения олтар, в отделението за изтезания. Жената отваря портмоненце със закопчалка от две вкопчени едно в друго метални топченца и ми дава 10 стотинки. С 10 стотинки да й купя ръкавици!? Не казвам нищо, така или иначе щях да й изпълня молбата, просто не исках да я унижа, ако откажа да взема пари за пазаруване. Какви да са ръкавиците, питам я. Доматеночервени, казва тя. Излизам, намирам магазин, избирам ръкавици, има дори в желания от нея цвят, може би не точно доматеночервени, а в кармин, но сме близо до желанието. Ръкавиците са кожени, избирам ги да са малко по-хлабави, за да не й стягат – кожените ръкавици, когато са нови, са като менгемета за ръцете – не съм сигурна дали би могла да ги надене… Намирам и чифт бели, плетени ръкавици, струват ми се по-подходящи, удобни са. За беда обаче се оказва, че чифтът е дефектен – едното е бяла ръкавица, а другото – бял дълъг чорап. Дълго ровя сред купища ръкавици. Решила съм да й купя и двата чифта.

 

Загуба в пространството

 

от :
за „Ателие за сънища и истории“

Мой близък се е разболял от болестта на загуба в пространството и решавам, че ще помогна, като маркирам пътека, която да го води по ежедневния му тур. Идеята ми е той само да гледа в земята маркировката и да я следва.
В чантата си намирам тлъст черен маркер и почвам да дълбая с него колкото се може по-права черна линия от НХА към подлеза на Университета. Предизвикателството е сериозно, тъй като настилката е изключително неблагоприятна за такова начинание, но аз рисувам по земята, вървейки почти на четири крака. В един момент маркера свършва, но детето ми е изтичало до книжарницата и е купило розов тебешир, с който продължавам начинанието. Спускам се надолу по стълбите на подлеза, и влажната гадост, и вече съм пред Mакдоналдс, където е пълно с минувачи, музиканти и длъжностни лица. Осъзнавам, че не мога да начертая никакъв свестен път и всичко се завърта в нескончаеми кръгове, осморки и визуализация на това което съм постигнала- растениевиден черен стълб с розов цвят.
Дано успее, си мисля…

Гробът на Барт

От Йордан Ефтимов
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувах, че гробът на Ролан Барт в е в двора на нашия университет. Върху плочата е поставено дебело стъкло, под което се вижда, че има дълбок кладенец. Празен гроб. Но не не от типа кенотаф, а с видима празнота.
И понеже бе вече сутрин, а аз постепенно се разсънвах и се размечтавах моят гроб да е такъв – празна 70-метрова шахта. Само че в моя гроб ще има асансьор, с който да се слезе до дъното, за да се види, че наистина е празен, че няма нищо. Никаква следа от призрак.
1 август 2016, 6 и 40

Обуй си обувките

Весела Кучева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че искам да изляза навън и майка ми ми казва: „Ами хайде, обуй си обувките“ и отваря един старинен дървен шкаф, скован от бежови дъски и пълен не само с обувки, но и с платове в различни цветове, сгънати много прилежно и подредени един върху друг. Става ми странно това изобилие, но докато да попитам възможно ли е всичките тези обувки да са мои (още повече, че някои от тях са огромни като размер, издължени напред и много тесни отстрани, няма начин да мога да ходя с такова нещо, други пък са в цветове, които никога не бих избрала, освен това има по няколко от един вид), виждам, че вече съм сама пред шкафа, затова решавам да пробвам дали едни зелени ниски обувки ще ми станат, но докато си ги слагам на краката, изведнъж ми се завива свят, замайвам се и с едно въртеливо движение с главата напред се гмурвам в самия шкаф, но не се удрям в никой от рафтовете, а продължавам да пропадам надолу (зелени копринени платове пропадат заедно с мен, заплитат се и се разплитат около ръцете и краката ми) чак докато стигна дъното на една тъмна стая, която знам (откъде?) че се намира под земята. Осветена е с изкуствена оранжева светлина и от тази светлина се показва едно лице на мъж, цялото с татуировки като на маорите. Усмивката му, с която се приближава към мен, обаче, е по-зловеща от татуировките. Когато е достатъчно близо, за да чуя какво шепне, разбирам, че си повтаря числото 33. Става ми ясно, че ще трябва да се преборим. В този момент, очаквано, звънва алармата ми и се събуждам.

Нищото

от Йордан Ефтимов

за „Ателие за сънища и истории“

В Ректората на СУ се провежда ъндърграунд фестивал. Един приятел ме дърпа за ръкава – да сме идели в зала не знам коя си, за да присъстваме на връчването на наградата „НИЩОТО“ – за проникване в екзистенциалното. Паричната й и материалната й стойност е: нищо.

Сън от 6 юли 2016