Сън в нощта преди погребението

Весела Кучева за
„Ателие за сънища и истории“

В нощта преди погребението на баба ми Янка сънувам как тя е застанала права на ръба на една река с високи брегове. Облечена е в някакви роби със слоеве в различни отсенки на бялото, които се спускат около тялото й като драперия. Застинала е в изправеното си положение, не помръдва и дори не диша, но знаем, че не е умряла. Въпреки това и жива вече не е. Аз и семейството ми – майка ми, баща ми и брат ми – стоим на моста, който пресича реката, доста висок мост с метални парапети като решетка. Наблюдаваме баба и сме много притеснени за нея – как съществува в това състояние между живота и смъртта, какво точно изпитва сега, когато не може да даде никаква индикация за състоянието си, но е ясно, че още продължава да съществува, защото я виждаме? И тогава, когато се чудим дали не можем все пак да направим нещо за нея (на никого не му минава мисълта просто да се приближим до мястото, където стои), баба обръща глава към нас и ни поглежда. Усмихва се и скача от брега. Гмурва се и виждаме как робите й се развяват в реката. Някакво особено спокойствие ни обзема, докато наблюдаваме как бавно силуетът й се смалява в далечината на дълбоката вода, знаем, че сега вече всичко е наред, докато я гледаме как напълно изчезва.

Advertisements

Вулкан

от Йордан Ефтимов
за „Ателие за сънища и истории“

Най-комични са космическите сънища. Например днес се събудих след сиестния си сън (подремнах по изключение) към 17 часа с един атол с действащ лукав вулкан. И сякаш той като във филмче на Бруно Бoдзето сам даде да разбера, че бълва лава от любов: отворът на вулкана моментално разпознах като приготвена за целувка начервена уста с издадени напред устни. Вулкан succuba.

Още древните гърци са спорили за следобедните сънища. Едни смятали, че не само не трябва да се разказват, но и дори да се сънуват. А това е възможно само ако не ставате прекалено рано сутрин и не се отдавате веднага на изнурителна работа, та да има нужда изобщо да се възстановявате със следобедно подремване. За Артемидор в неговите „Съногадания“ (I, 7) прогностичните функции на дневния и нощния сън не се различават по нищо. Но според Демокрит на дневните не трябва да се обръща внимание заради нестабилността на образите в тях. Пък и дневният сън според него е резултат или от лошо възпитание (през деня спи само мързеливият човек), или на болест – все едно дали телесна, или душевна.

Разбира се, ние трябва да се опираме единствено на Аристотел – а според него ако сънищата се изпращат от бог, то пророчески или с други думи нуждаещ се от тълкувание сън може да се яви само на един мъдрец, и то не нощем, а денем. Следователно трудността не е да разберем смисъла на един сън, а кой от нас е мъдрец, та да се обърнем към неговите видения.

4 март 2017

Снимка: wikimedia

Светещи цветни сфери

Весела Кучева
за: „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че съм на брега на морето. Близо до мен има още един човек, който в съня знам, че е фотограф. Не е лято, облечени сме в есенни или зимни дрехи, палта и якета. В съня не чувстваме температурата, обаче, нито съжалението, което аз обикновено бих чувствала, ако се намирам толкова близо до морето и все пак ми се налага да бъда толкова облечена. Просто седим изправени брега, който не е пясъчен, а изграден от малки камъчета в различни оттенъци на сивото, фотографът снима, а аз гледам към хоризонта. И виждам как вълните (мътни и по-скоро сиво-кафяви, отколкото сини или зеленикави) постепенно започват да се увеличават, набъбват и прииждат с прилив, който плъзва по брега и вече мокри краката ми. В този момент зад мен се появява цяла тълпа хора, дошли, знам това, само за да наблюдават прилива. Аз все още не разбирам какво толкова има да бъде наблюдавано, но една жена от тълпата ми казва да се кача по-нагоре, защото е опасно. Качвам се и единствено фотографът остава, където е бил, там водата вече изцяло го залива, на моменти се чудим няма ли да го отнесе, но явно по-важни за него са снимките, въобще не отделя лицето си от обектива. И тогава започва същественото. В синхрон с ритъма на вълните цялото небе започва да приижда със слънчеви лъчи, но не под формата на лъчи, а всеки един представлява светеща в различен цвят сфера, която блести. Хиляди, милиони, неизброимо много ярки сфери в жълто, виолетово, синьо и бяло се приближават и оттеглят на вълни към мен и останалите наблюдатели на светлинния прилив. Светлината от небето се отразява във водата и в един момент небе и вода стават едно огромно прииждащо море от светещи цветни сфери, толкова ярко, че не мога да държа очите си отворени, притварям ги, но дори и зад клепачите си продължавам да виждам послеобраза на бляскащите цветове. Може би моментът, в който напълно затварям очи, е и този, в който се събуждам от съня, а в главата ми звучи въображаема песен с текст на английски: ‘I’ll build my bones on stains and stones’.

Сън преди да ида на море, когато още не знаех че ще ида там

от :
за „Ателие за сънища и истории“


И на морето беше подобно… не толкова грамадните вълни, но все пак големи и с меката пяна между пръстите…

Сънувам, че съм на морето и плажът вече е в краката ми. Обаче едни вълни до небесата; планини от водни хребети, които странно и плавно се разплискват в нозете ми, пък уж трябва всичко да се тресе и помита – все пак е цунами…и ми е толкова хубаво с всичката мека пяна измежду пръстите… А по-натам по брега, един приятел от преди далечни години – баш като дядо боже, с дълга бяла коса и също толкова дълга, бяла брада лови риба.. сещам се, че си е деактивирал профила, но се радвам да го зърна на плажа.

Сън с Иво Димчев

Мила Лукчева
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че е късно вечерта, вече затварям сувенирния магазин, където работя, заключила съм вратата, но извднъж виждам, че пред витрината е застанал не кой да е, а самият Иво Димчев, чука на стъклото и прави знаци, че е много важно за него да влезе. Разбира се, забързвам се към вратата и я отварям, той е много благодарен и любезен, заедно избираме сувенирите, които иска да купи и подари при пътуването си за концерта си в Хонг Конг. Когато всичко е платено и са разменени още любезности с песенен глас, а с меден – благодарности, че съм отворила пак специално заради него, аз му слагам нещата в торбичка. Кой знае защо, това не е красивата фирмена торбичка на магазина, а някакво смачкано пликче с изтрита от употреба олющена щампа, което вдигам от мръсния под. Наистина е много грозно. Иво Димчев поглежда поставените си в него покупки, дори не докосва дръжките на пликчето, за да ги вземе. Вдига погледа си към мен и ми казва с абсолютно леден и безразличен глас: „Сега вече ще те съдя“. Убедена съм, че ще го направи наистина.

Затъмнение

Тице Рей Норгет
за „Ателие за сънища и истории“

Сънувам, че си правя нови очила. Момчето от оптиката ми ги подава и набляга на това колко са чисти и качествено изработени. Слагам новите очила и виждам замъглено през тях. Нещо не е както трябва да бъде, казвам на момчето от оптиката. Свалям очилата и се заглеждам внимателно в стъклата. Виждам, че по тях са залепени няколко фини и прозрачни картинки. О, това ли, казва момчето от оптиката, не знаете ли, че трябва да ги отлепите – и ме гледа с такава изненада и лек упрек, все едно не знам най-елемемтарни неща. Чудя се, а после си казвам, че явно пак нещо не съм разбрала. Действието се развива в България, а там често ми се случва да се държа като чужденец. Изчоплям лепенките, остават лепкави следи и пак не виждам ясно с тези очила.

Черупки

Тице Рей Норгет
за „Ателие за сънища и истории“

 

Фрагмент от пресен сън: Говоря си с някой, слушам оплакванията му. Както го слушам, от време на време върху образа му се наслагва образът на друг човек, който ми е доста непоносим. Все едно гледаш телевизия и каналът периодично превключва на друг, после се връща обратно. Доста хлъзгав разговор. По едно време към нас се приближават две човешки същества, които аз веднага разпознавам като фалшиви. Това не са хора, казвам. Ставам, хващам главите на двете същества и ги удрям с всичка сила една в друга. Те се пръсват като яйца, някаква течност се излива, а аз хвърлям победоносно кухите черупки на земята. Сега няма вече от какво да се боиш – казвам на себеседника ми – няма начин някой да ти се меси отново в идентичността и да те подменя.