Абсурдисткият лист влиза бързо в историята на българския литературен абсурд и се чуди къде ли е попаднал и защо ли

12832460_10209054796433275_3910480403560393633_n

На срещата на НО ПОЕЗИЯ преди около две седмици в София бяха раздадени 100 броя на Абсурдисткия лист, веднъж и завинаги. Стихотворенията и есетата в него вече са класика, а всеки от авторите в Листа получи дървен медал за неоспорими заслуги към българския лит. абсурд.

Успяхте ли да си вземете Абсурдисткия лист? Прочетохте ли обзора на творчеството на голямата българска поетеса Нона Нонова, написано от Питър Блекуайт и преведено от загадачния Найден Коев, представляван публично винаги от постмодерния композитор Румен Бальозов? Правилният отговор и ключ гласи „да“!

В Абсурдисткия лист се намират стихотворения от Александра Христова, Цветозар Цаков, Никита Нанков, Папагалът на списанието, Валери Валериев, Константин Кучев, Чешо Пухов и Абсуриста, записан от Кристин Димитрова и Владимир Трендафилов; илюстрациите са на Моника Михайлова.

Абсурдисткият лист е посветен на Нона Нонова – авторката на невидими стихотворения, публикувани във всеки брой на сп. НО ПОЕЗИЯ.

На снимката: Моника Михайлов с Абсурдисткия лист по време на партито в 24-та муза на Бачо Киро

Сред непроходима гора

евгения-илкова-диаграма-месинг-Kopie
НО ПОЕЗИЯ сред месинговата композиция „Диаграма“ от Евгения Минкова, гал. „Резонанс“, Пловдив (Снимка: Христина Мирчева)

Да, някой поет трябва да е направил тая хубава чешма сред непроходимата букова гора.
Поет само може да направи хубаво и безполезно нещо.

Елин Пелин
из „Безполезна чешма“ от сборника поезия в проза „Черни рози“

Бегъл поглед върху страниците на тази книжка е достатъчен, за да забележим, че тя се различава от предишните, дори само заради графиката на изписаните редове.* Защото поезия в проза е сърцевината ѝ.

Още в самото оксиморично название поезия в проза разчитаме заложеното напрежение между двете сякаш съпротивляващи се едно на друго понятия, от които то е съставено. Като двата полюса на магнит. При събраните тук текстове би могло да се окаже интересно да се наблюдават различните стратегии за създаване на литературните творби; играта на дозиране. Понякога поетичното се разлива в прозаични текстове – напоява с метафоричен език и образност. Друг път наблюдаваме стихотворно организирана проза – ритмизирана, подредена в стихове или напълно независима и непретендираща да е поезия, но в която пък се съдържа онази характерна за поезията смислова плътност и стремеж да се постави повече (максимално или всичко) в сгъстеното пространство на текста. В броя са намерили своето място и работи от чистите жанрове – само поезия, само проза.

Въздържам се да очертавам ясни граници или да поставям етикети. На читателя може да му се стори, че тръгва през непроходима гора от разнородни дървета. Разчитам на поведените от любопитство отворени сърца и асоциативни умове да прокарат свои пътеки през тази колекция от текстове, която на пръв поглед може да се стори поразхвърляна и пообрасла.

Строгата подредба не беше мой приоритет. Търсех живото писане. Някой ме беше попитал, какво е пък това „живо писане“? Отвърнах му: „Искам сочни текстове, искам живот в тях, искам език, който набъбва и чак ще спука историята, която предава; искам експерименти без страх от провал. Също така искам и минималистично, чисто писане, без излишества, но да е точно и да реже като скалпел. И едното, и другото. (Или едното, или другото.) И ако е възможно, нека преди всичко да са умни текстовете, а после да са емоционални. Много искам и очаквам да получа повече.“

Макар да се лутаме в голяма неяснота относно този хибриден жанр поезия в проза и при почти пълното отсъствие на критически или насочващи есета върху тази материя в България, пристигнаха много на брой сполучливи текстове, които изследват свободата да бъдат и едното, и другото; и двете едновременно; или просто да опитват. Тази смелост е добре дошла!

Унгарският опит в жанра е представен чрез преводите на Николай П. Бойков на текстове от единайсет съвременни унгарски поети. В тази книжка съхраняваме паметта за Ваня Константинова – поместили сме подбор от нейни литературни текстове в проза и поезия. Севдалин Генов пък ни припомня за поета Коста Тодоров. Продължаваме с още три от започнатите в предишния брой „Дуински елегии“ на Райнер Мария Рилке в мой превод. Фрагменти. Отломки от текстове, дори извън поезията. Всичко това живее тук.

Пред голямото НО, което всеки брой на нашето списание поставя в началото си като връзка (кукичка), а и понякога като противостоене, са разположени онези литературни образци, за които не говорим, но чието присъствие може би е видимо във фраза, изказ или пък е белязало младите текстове, които публикуваме. Някой ще подхвърли, че конкретно днес и тук всичко тръгва от Бодлер и тогава поне един модернистичен (пост, мета или чист) сплин би трябвало да е обогатил емоционалния регистър да броя. Да речем – към НОП6 четете и Le Spleen de Paris (Парижки сплин) на Бодлер, а ако това не стига, потънете в Gaspar de la Nuit (Нощният Гаспар) на Бертран. Да, в броя има сплин. Има и сънища, които бих нарекла царството на поезията в проза; с лекотата на играещо си дете сънищата умеят да събират противоположните полюси на магнита, опитайте и ще видите. За мото на този брой е послужил откъс от сборника поеми в проза на Елин Пелин „Черни рози“ не само защото този цитат ни напомня за една може би позабравена книга от жанровата рамка, в която се движим тук, и ни препраща към един поетико-прозаичен корен на родна почва, но и защото изразеното чрез утвърждаване на едновременно хубавото и безполезното безспорно и изцяло отразява духа и пътя на нашето списание.

А ако ли някой някога открие чешмата вдън гори, то благодаря за поезията и прозата! Дори и никой да не я открие, тя съществува.

Петя Хайнрих
22.10.2015 г.


*Уводен текст от кн. 6 на НО ПОЕЗИЯ