Цацата ви е готова

Искахме да е брой за техника, в най-широк смисъл. Спасихме се с бягства към географски места –идилични като от пътеписите на Петя Кокудева и Георги Янев, отровни като бургаския бряг на Димитър Кенаров или злочести земи на диктаторски режими като от дневниковите записки на Бойко Боев, описващи премеждията му в Узбекистан.

Автомобили без шофьори, магазини без продавачи, андроиди, които прогонват самотата или заменят медицинския персонал. Роботи, които пишат романи и философски съчинения, разшифроват неразчетимите досега писмени паметници от отминали цивилизации. Дронове, които разнасят пощенски пратки, пълнят хладилника, общуват с кафеварката и с умното стъкло на прозореца. Дронове войници? Армии от безработни хора сред голямото техническо забавление? Един високотехнологичен свят срещу един свят на примитивен мрак, фанатични религиозни конфликти и страх. Това не са картини от научната фантастика, а обозримото бъдеще – нещо като едно десетилетие напред, нещо като утре сутринта.

Как предусещането за този свят е отразено в поезията ни днес? Как българският поет преслушва бъдещето? Мисли ли за това бъдеще? Как го вижда? Желае ли го? Живее ли в него?

Очакванията ни към поетическите текстове сякаш изпревариха с десетилетия въпросите, които българската литературна среда поражда. В този смисъл, пред нас е един показно провален брой. Образцово провален и поради това така истински!

Вместо идилични картини за волни дронове над пролетни поля (оптимистичния сценарий за близкото бъдеще), ни застигнаха словесни картини с електрожени, ръжда, метални въжета сред индустриален патос от миналия век. С радиовълни и носталгия по копчетата, бутоните, лостовете. Но и това е техника, нали. Вместо съмнение и критичен поглед към такива машини като например въоръжени дронове над разрушени от дълги войни градове или към автомобили, програмирани в критична ситуация да стават убийци и да причиняват катастрофа с възможно най-малък брой жертви, пристигнаха текстове с първосигнално опоетизирано съмнение относно машините по принцип. И относно пластмасата, пак по принцип. Дори когато сложни животоспасяващи операции днес са невъзможни без машини и пластмаса, карай да върви!

Затова и бягството към географиите. Към всички онези места, които няма да ни спасят от неизбежното бъдеще. Към всичките ни носталгии по морета и влакове. Под похлупака.

И Рилке за упование – като продължение от предишните броеве, в този са поместени и последните четири от цикъла „Дуински елегии“.

Наскоро минах по здрач пред централната гара в Щутгарт и вниманието ми бе привлечено от светещия текст, увенчал фасадата ѝ:

… Че този страх да сгрешиш, е вече самата грешка.

Казаното е от Хегел – един от големите синове на Щутгарт. Гарата е заобиколена от мощна строителна площадка, на чието място някога ще се издигат постройките на един от най-оспорваните в момента в Германия футуристични архитектурни проекти. Гарата на бъдещето.

На пръв поглед светещото хегелово изречение обърква. Да опитаме така: понякога в началото на големите открития стои една грешка. Да се греши е двигател на новото. Оставаме с благодарност за всички добри (успешни и сръчно написани) поетически текстове в тази чудно сгрешена книжка.

А сега ще ви кажа какво ще бъде нашето високотехнологично българопоетическо бъдеще. Ще си послужа с цитат от прозаичен фрагмент от Константин Кучев:

В ресторанта на морския фар музиката спира и обявяват на микрофона:

– Цацата ви е готова.

Приятно четене и благодаря за цацата!

Петя Хайнрих

20.10.2016 

Уводна стадия в сп. НО ПОЕЗИЯ, бр. 7

Петя Кокудева с медал от „Разходки из Лондон“

На абсурдисткото парти в София беше връчен и медал от името на сайта „logo1Разходки из Лондон“. Изборът се падна върху Петя Кокудева за публикувано в рубриката Лондонски поетически разходки нейно стихотворение. Ето как авторите на сайта обосновават своя избор:

medal

„Ние, Деси и Бойко, авторите на сайта Разходки из Лондон, решихме да дадем медал на Петя Кокудева. Нейното стихотворение „Когато порасна, ще стана чужденец“ е репортаж за съдбата на мигрантите. Тъй като живеем в Лондон, това стихотворението ни докосна.

21 век е век на мигрантите. Това означава, че всички сме чужденци по някакъв начин. Петя Кокудева е уловила очарованието да си чужденец. Това е възможността да бъдеш Том Сойер, Нилсон, да говориш езици, да ядеш храни от цял свят. Понеже Петя ни хареса, прочетохме и други нейни стихотворение. Петя, открихме, е мъдрец. В „Когато порасна, ще стана чужденец“ не е забравила да пъхне една мъдрост. Пътят към нас, към обичта към нас и другите, преминава през откриването на „чужденеца“.

На Ричард Капушчински му трябваха години писане на репортажи от целия свят, за да открие мъдростта за „другия“, която Петя Кокудева е открила в своето стихотворение репортаж за съдбата на мигратския 21 век. Много елегантно и приятно. Браво, Петя! Благодарим на всички автори, които другата Петя – Петя Хайнрих, представи на читателите на нашия сайт.

Вие пишете. Ние четем.“

Прочетете също репортажа от Абсурдисткото парти

Орфей е дадаист, понеже як погълнал неговата лира

Репортаж от абсурдисткото парти на списание НО ПОЕЗИЯ

6795_10206428641899467_2081400792682307372_n.jpg

Предварително знаехме как е преминало абсурдисткото парти на НО ПОЕЗИЯ в София на 12 март 2016 г. Кратка новина от събитието бе публикувана още преди неговото начало в „На Нона Абсурдисткият лист“ и тя гласи:

По време на абсурдисткото парти в галерия и бар Тhe Muse издателят Георги Милев ходи на ръце, а слонът на изд. „Пергамент“ къса листове на конфети, като едновременно с това чете от сонетния венец „Седеф и Дафодил“. Художничката на НО ПОЕЗИЯ, Весела Кучева, плете на 77 куки с 11 кълба и дава уроци по пиано по метода на Арахна Филова. (изтoчник: НОП)

Така си и беше.

Какво всъщност се случи.

При Нонова отсъствието невидимо присъства

DSC_2334.JPG
На НОНА абсурдисткият лист и пликче с плът от плътта на списанието
(Снимка: пх)

В началото на вечерта вестникарчето Весуши раздаде Абсурдисткия лист, който видя за първи път човешко око в 24-тата Муза на Бачо Киро. Изданието излиза веднъж и завинаги и е посветено на голямата българска поетеса Нона Нонова, авторка на невидими стихотворения във всеки брой на списание НО ПОЕЗИЯ, или НОП. Стихосбирка с избрани нейни невидими стихотворения излезе наскоро в йоркширското издателство „Non-o-presss“ на английски език под заглавие „The Empty Space. The Livingtheatre“. Седмица по-късно в „TIMES Literary Supplement“ се появи написан от Питър Блекуайт възторжен отзив, който е препечатан в Абсурдисткия лист, а преводът е на редовния автор в списанието, Найден Коев, хапан от маймуна, смел експериментатор и това стига. Блекуайт пише: „Джон Кейдж? Казимир Малевич? Невидимите метафори при Кандински? Бремон с поезията на мълчанието? Нищото на Бекет? Колкото и да изглеждат близо, всъщност са безкрайно далече. При тях присъствието видимо отсъства, докато при Нонова отсъствието невидимо присъства.“

Абсурдисткият лист се предава от ръка на ръка и кръжи из София като ненавременна мартенска оса.

Дървени медали за спорни и безспорни заслуги

10410205_821214961334218_4975767842122296713_n.jpg
Дървен медал от НО ПОЕЗИЯ
(Снимка: пх)

Събитието започна с раздаване на дървени медали за спорни и безспорни заслуги към списанието, което отпразнува излизането на бр. 6, като си написа по този повод отличен 6,6 и тази разбила нормите оценка бе отпечатана в Листа. Петя Хайнрих закъсня по извинителни причини с половин час и по време на усетеното като безкрайно дълго отсъствие и през лавинообразно нарастващата у нея тревога, тя си мислеше за успокоение, че поведението й може да бъде изтълкувано като абсурдистки жест, който никой не би забелязал в страна, в която закъсняването е норма.

Първо беше връчен медал на Петя Хайнрих, разбира се, а после и на нейните хора от редакцията и техническия персонал: Георги Милев, Милена Милева, Валентина Иванова, Весела Кучева, Ина Иванова; също и на гост-редакторите Бети Файон, Иван Христов, Катерина Стойкова-Клемър, Йордан Ефтимов, Никита Нанков.

Освен гореспоменатите личности, дървени медали получиха също авторите Константин Кучев, Александра Христова, Найден Коев, Пламен Антов, Абсуриста (2 медала), Петър Чухов, Валери Валериев, Цветозар Цаков, Севдалин Генов, Федя Филкова, Моника Михайлова.

Два пъти Петя за Лондон и разни други размени, мистификации, лисици…

10628302_10209054799553353_8446880755878852990_n.jpg
Петя Хайнрих благодари на сайта „Разходки из Лондон“ за връчената й глинена купа (снимка: Моника Михайлова)

Петя Кокудева беше отличена от сайта „Разходки из Лондон“ за стихотворението й в седмичните Лондонски поетически разходки, а и Петя Хайнрих получи от лондонските приятели Деси и Бойко,  създатели  на сайта, глинена купа с рисувано птиче на дъното. Нейната наградата пък е заради редовното водене на седмичната рубриката за поезия. Към медала на Петя Кокудева имаше и медал за гостенката й от Италия, илюстраторката Ромина Бенведети в категорията „Придружител на медалист“. Тъй като и двете не присъстваха лично, медала на Петя Кокудева го взе да й го даде, ама друг път, Весела Кучева. А този на Ромина Бенведети беше връчен на Илиян Запрянов, защото той пожела също да има медал и се съгласи да е италианка.

934165_10201732006819759_4861411754008830566_n.jpg
Цветозар Цаков и Атанас Вълчев с медали на НО ПОЕЗИЯ
(Снимка: Цветозар Цаков)

Имаше и други мистериозни размени на медали, като особено внимание заслужава постъпката на Атанас Вълчев, който пожела да бъде Никита Нанков. Той прочете едно нанково стихотворение и с това си заслужи медала на неприсъстващия гост. Атанас Вълчев никога не е писал стихотворения. Толкова е лесно!

Защо я няма Александра?


Александра Христова изпрати обяснителен филм за своето отсъствие на абсурдисткото парти.

Кратка схватка за МДК-то

12814411_10209054800513377_9101616605550522632_n.jpg
Петя Хайнрих и Весела Кучева с МДК-то между тях
(Снимка: Моника Михайлова)

Накрая беше връчена голямата награда МДК (мощен дървен куб), която се присъжда за най-лошо публикувано някога стихотворение на страниците на списанието. Всеки автор можеше да номинира само себе си. След кратка схватка между Весела Кучева, Цветозар Цаков, Петър Чухов, Найден Коев, Нона Нонова и Таня Николова, последната от които без никакъв шанс за наградата, тъй като тя никога не е публикувана в списанието, но пък с огромна смелост крещяща в кикрофона: „дайте ми на мен наградата, моя е“, Петя Хайнрих еднолично присъди МДК-то на Весела Кучева, а пък тя, в качеството си на законен собственик на куба, го върна обратно на Петя Хайнрих. Последваха тържествени снимки на двете смешни дами с МДК-то между тях. Мнозина си пожелаха МДК-то да стане ежегодна награда и догодина да бъде малко по-голямо и да става и за сядане. Майстор Стою, който изработи МДК-то, отвърна, че няма проблем, можели сме всяка година да правим кубчето все по-голямо, докато накрая не стане такова по размер, че да побира в себе си жив поет. За изненада на Майстор Стою, на него също му беше връчен дървен медал, а той благодари на поетите и заяви, че никога не е смятал за възможно да вземе награда за поезия, още повече че през живота си не е написал нито едно стихотворение. На това изказване Нона Нонова се усмихна и си замълча, както винаги.

Плът от плътта на списанието

DSC_2331.JPG
Пликче за фризер, пълно с конфети от плътта на списанието
(Снимка: пх)

По време на абсурдисткото парти част от гостите станаха работници на абсурда и с перфоратори в ръка дупчеха книжното тялото на списанието, като произвеждаха конфети и ги пълнеха в найлонови пликчета за дълбоко замразяване във фризер. По този начин плът от плътта на НО ПОЕЗИЯ ще може да бъде консервирана и дълбоко замразена, с което да се удължи срокът й на годност. Гостите можеха да си вземат на изпроводяк торбички с плътта на списанието и да си ги съхраняват в личните хладилници вкъщи.

Около 50 запечатани плика за писма бяха раздадени по време на партито. Във всеки плик се намират по 2 поредни листа от НО ПОЕЗИЯ, плът от списанието. Те са лично послание към новите им притежатели. Както обикновено се случва, всеки си изтегли писмо с онези текстове, които бяха точно, ама точно за него. Но бяха забелязани и недоволни, които теглеха и отваряха писмо след писмо, вероятно тикани от желанието да им се падне точно определено послание, което обаче никога няма да им дойде. Нона Нонова не си изтегли нищо и не беше недоволна.

И не забравяйте:

ПАПАГАЛЪТ НА СПИСАНИЕТО

Веднъж из НОП насред papira се разляла бира
от нея цял вагон стихотворения дивашки дерайлирал.
Омешали се ангели, бръсначи, невестулки…
дамите с фенерите отказали да станат на щурците булки.
Орфей е дадаист, понеже як погълнал неговата лира.

12821373_821214241334290_367048941025254313_n.jpg

Тих цвят от Йо пак

Какво забравихме ли?

Сякаш позабравихме, че началото на НОП предвеща пълен напред в експеримента. И за да не губим от очи Голямата ни идея, завръщаме се понякога към началото – то зарежда. Както тук, помните „Тих цвят от Йо“, нали?

tih-cviat2