Искахме да е брой за техника, в най-широк смисъл. Спасихме се с бягства към географски места –идилични като от пътеписите на Петя Кокудева и Георги Янев, отровни като бургаския бряг на Димитър Кенаров или злочести земи на диктаторски режими като от дневниковите записки на Бойко Боев, описващи премеждията му в Узбекистан.

Автомобили без шофьори, магазини без продавачи, андроиди, които прогонват самотата или заменят медицинския персонал. Роботи, които пишат романи и философски съчинения, разшифроват неразчетимите досега писмени паметници от отминали цивилизации. Дронове, които разнасят пощенски пратки, пълнят хладилника, общуват с кафеварката и с умното стъкло на прозореца. Дронове войници? Армии от безработни хора сред голямото техническо забавление? Един високотехнологичен свят срещу един свят на примитивен мрак, фанатични религиозни конфликти и страх. Това не са картини от научната фантастика, а обозримото бъдеще – нещо като едно десетилетие напред, нещо като утре сутринта.

Как предусещането за този свят е отразено в поезията ни днес? Как българският поет преслушва бъдещето? Мисли ли за това бъдеще? Как го вижда? Желае ли го? Живее ли в него?

Очакванията ни към поетическите текстове сякаш изпревариха с десетилетия въпросите, които българската литературна среда поражда. В този смисъл, пред нас е един показно провален брой. Образцово провален и поради това така истински!

Вместо идилични картини за волни дронове над пролетни поля (оптимистичния сценарий за близкото бъдеще), ни застигнаха словесни картини с електрожени, ръжда, метални въжета сред индустриален патос от миналия век. С радиовълни и носталгия по копчетата, бутоните, лостовете. Но и това е техника, нали. Вместо съмнение и критичен поглед към такива машини като например въоръжени дронове над разрушени от дълги войни градове или към автомобили, програмирани в критична ситуация да стават убийци и да причиняват катастрофа с възможно най-малък брой жертви, пристигнаха текстове с първосигнално опоетизирано съмнение относно машините по принцип. И относно пластмасата, пак по принцип. Дори когато сложни животоспасяващи операции днес са невъзможни без машини и пластмаса, карай да върви!

Затова и бягството към географиите. Към всички онези места, които няма да ни спасят от неизбежното бъдеще. Към всичките ни носталгии по морета и влакове. Под похлупака.

И Рилке за упование – като продължение от предишните броеве, в този са поместени и последните четири от цикъла „Дуински елегии“.

Наскоро минах по здрач пред централната гара в Щутгарт и вниманието ми бе привлечено от светещия текст, увенчал фасадата ѝ:

… Че този страх да сгрешиш, е вече самата грешка.

Казаното е от Хегел – един от големите синове на Щутгарт. Гарата е заобиколена от мощна строителна площадка, на чието място някога ще се издигат постройките на един от най-оспорваните в момента в Германия футуристични архитектурни проекти. Гарата на бъдещето.

На пръв поглед светещото хегелово изречение обърква. Да опитаме така: понякога в началото на големите открития стои една грешка. Да се греши е двигател на новото. Оставаме с благодарност за всички добри (успешни и сръчно написани) поетически текстове в тази чудно сгрешена книжка.

А сега ще ви кажа какво ще бъде нашето високотехнологично българопоетическо бъдеще. Ще си послужа с цитат от прозаичен фрагмент от Константин Кучев:

В ресторанта на морския фар музиката спира и обявяват на микрофона:

– Цацата ви е готова.

Приятно четене и благодаря за цацата!

Петя Хайнрих

20.10.2016 

Уводна стадия в сп. НО ПОЕЗИЯ, бр. 7

Advertisements

One thought on “Цацата ви е готова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s