Севдалин Генов

НО ПРОЧИТИ

Поема, родена от литературен спор
Севдалин Генов си спомня за Маргарит Минков

Беше… някога. През не толкова далечната 1982, 1983, 1984… Срещахме се по заведенията (като всички млади) на чаша кафе или бира, а през зимата и на коняк „Плиска“. Пиехме и още по-странно питие – кубински ром. По едно време в кафенетата и кръчмите, в които ходехме, броят на подслушвачите взе да става по-голям от броя на подслушваните… Време беше да вдигаме гълъбите… Не че спряхме да се събираме, но гостоприемни домове приютиха жадните за разговорки люде (на тавана на Кръстю Пастухов на „Бенковски“, в кабинета на Мишо Неделчев на „Хан Аспарух“, на тавана на Мира и Диди Болгар на „Екзарх Йосиф“, у нас на „Гурко“ (при Наталия и Севдо) и на тавана на Ралица и Еди в тихия квартал на войводските улички край „Иван Асен ІІ“). Испанците казват литературна тертулия – ще рече раздумка на интелектуалци на определена тема.

Приятелският поетски кръг на тавана на Ралица Стоилова на „Добромир Хриз“ бе с участието на Маргарит Минков, Румен Шомов, Кръстю Пастухов, Едвин Сугарев, Илко Димитров, Иво Милтенов, моя милост. А възможно е и някой друг. Една от яростно дискутираните теми бе за „изхабените думи в поезията“. И тогава, и сега съм убеден, че поезията изхабява някои символно натоварени думи и поне за известен период е добре те да се избягват. (Това чувство за „изхабеност“ на думите е и завещание от символистите; в по-късни времена Пол Валери често бяга от изхабените метафори в етимологията на поетичните слова).

Маргарит не беше съгласен и ме иронизираше. През снежната зима на 1983 г. той написа поемата „АПОЛОГИЯ НА ЩУРЕЦА или ЩУРЕЦ НА АПОЛОГИЯТА“, изградена върху една от „изхабените думи“ – щуреца. Маргарит ни прочете тази великолепна поема и потвърди старото правило, че няма правила в изкуството. Истина е, че Маргото имаше необикновена дарба – той можеше от всичко да направи поетичен текст – и пиесите му, и приказките, и сценариите, и текстовете за песни са истинска поезия.

Сега предлагам за прочит оригинала на поемата „АПОЛОГИЯ НА ЩУРЕЦА или ЩУРЕЦ НА АПОЛОГИЯТА“, който притежавам в машинопис като личен дар от Маргарит Минков. Датиран е февруари 1983 г. Шест години по-късно – през 1989 г, поемата беше публикувана в самиздатския алманах „Мост“ с някои поправки, направени от Маргарит или от редакцията. Колебанието ми е живо, защото от дългогодишната си близост с Маргото знам, че той не обичаше да поправя работите си – особено стиховете. Но в първата книга със стихове на Маргарит Минков „Пръстен в кладенец“ (2000), която съставих след смъртта му, включих поправения вариант от алманаха „Мост“.

Предлагам на поетическата аудитория първия автентичен текст на поемата „АПОЛОГИЯ НА ЩУРЕЦА или ЩУРЕЦ НА АПОЛОГИЯТА“, и като знак за свободата на маргаритовото писане, и заради диалога му с френската сюрреалистична поезия, която през този период силно го интересуваше. За първи път се публикуват и бележките в края на поемата, които дори и да предизвикат несъгласия, са написани от Маргарит. 

 

АПОЛОГИЯ НА ЩУРЕЦА или ЩУРЕЦ НА АПОЛОГИЯТА

Щурецът е замрял върху стената, а не мисълта ми,
която като него е безпомощна и като него
тапетите протрити е опипала, самата е въпрос на предсказание
и плахост, устремена в своята безпътица.
Стената е прогледнала, но няма да запее.
Ще те оприлича на щъркела, обесен на съня си,
повит в листа от ягоди и папрат,
ударил с клюна си камбаната за сетен път.
Ще те оприлича на нощ,
която ще сълзи, дори когато с тебе бъдем само себе си,
и ще се стича сред онази смет на разкаяние,
дето е в основата на храма.
Нима да те оприлича на точка и да замлъкна?
О, моето мълчание ще дебне твоето до полунощ и ще те хване
в дума.
Защото ти си тишина, а тя пък е око на себе си, а то пък е око
на нещо друго,
и още – название, с което един поет ще премълчи опрялото
на неговите устни.
Ще седна със гърба си към стената и във прозореца ще впия поглед
и мнимо ще очаквам да премине я моя милост, я пък Румен Шомов.
А всъщност ще подслушвам твойте стъпки, ще ги открадна,
ще ги скрия в джоба


и нощем, ватманите щом си легнат под своите тролеи, ще ги пускам,
за да пречат
на някой Севдалин, загледан с лупа в картата на Източна Румелия.
И този Севдалин или друг някой на маточина ще усети мирис,
безпомощен ще стане като мене и ще премине през стената,
за да нагази сред сено и сред коприва и в себе си ще се удави
и ще вика: „Помощ!“
Додето му е хубаво, ще вика. Там още двама рицари ще има,
повярвали в турнира си безсмислен. Единият съм аз, а ти си този,
от който ще изтръгна жената, намислила
да ме погали с шпага и с кама да ме целуне.
И докога ще бъдеш локомотив на няколко вагона? А имената им са:
Щастие привидно
Утеха неочаквана
Робия, на когото си поискаш
Едва ли, ако е така, така е
Целунат съм
О, ти, локомотив на вечни рани! Ти, привидение, покой и необятност!
Игра на криеница с тайната, която, наместо аз да я разкрия –
тя разкрива мене!
Непознаваемото тъй ще си остане, поплакващо под шлема ми с перата.
И ще се взирам с бяс божествен във великденчетата сред калдъръма
и в семената на фикуса.
Ти, смутения върху стената, срещу когото утре ще се целят
с книжни лястовици и книжна вяра,
ако не знаеш началото, то би ли ми посочил края?
И би ли ми посочил краля, на когото като трубадур
и като звънче на шутовската шапка, и като маска на палач,
измокрена от сълзите на съвестта ми, и като министър на илюзиите,
и като капелмайстор на мълчанието, и като лакей, обявил
костюмът ви е готов, и като звездоброец на морски звезди
едно и също съм крещял във празния дворец:
Кой съм аз? Защо съм този
Щуреещ съчинител на измами
Убоден от листата на шибоя
Роля, толкова неподходяща за
Един разколебан феодал
Ценител на камини и привечер
Царуващ над паяжини и джобни часовници
Ескуайър на момента, когато билярдните топки се удрят
Ревизор на монетите в канчето на слепеца
Установил само простата истина и готов да я каже и
Ще я каже – мисълта е извивка.
Тя е извивката, в чийто скут лежим, а водата нозете ни разхлажда.
Тя е, от която изпращаме кораби и посрещаме кораби
и влакове и момичета и жени
и любими без възраст и възрастването на плода и обратно
и здравей и ах ти ли си как си
и къде ще прекарате лятото тази есен.
От нея изпратихме Шели на разсъмване и ще го посрещнем вчера.
По ръба й пътува карета, прах се вдига по пътя за Неапол,
карабинери ме обхождат отвсякъде,
кочияшът е подгонил конете и бърза
да ме бутне зад решетките на един сонет.
Чувствам се особено, чувствам се на бряг.
Искам да озадача мълчанието и разсъжденията да взривя –
Бретон е болестта от думи, опасна за туземците в Хаити,
защото надвишава понятията за хляб и слънце.
Елитис е змия, не шпага нагъната, изгубена в тревата,
патинирана от време на ухания.
Дада е там, на пирамидата от букви, хленчещ за една изгубена обувка.
В основата Рембо коси тревата, а над всички тях Дали,
небето изрисувал до половина.
Във тази нарисувана половина Аполинер се е показал в профил
отвън навътре
и казваме луната е непълна.
А другите? Все ангели на тази неизменна пустош,
гардеробиери нейни, защото голотата ги замайва,
тъкачи на усещания, вкус на нейния език,
притворени клепачи на очите й, дъхът й, който все отмерва вечността,
зърната на гърдите й, ръката й на залеза опряна,
привеждането на главата смугла на рамото на някоя мулатка, същността й…
О, Пъстрота, наричам те Хармония без мене, о, Упование, наричам те Арто!
Не име на човек, а само дума, която сред тапетите пълзи,
поставя всяка моя страст в засада
и нищо, че прилича на щурец,
аз знам, че това е само формата й днешна,
а утре ще е жестът, с който кимва
Елизабет на полунощен Шекспир.
Аз знам, че бягството е безполезно, но все съм бягаЩ
провра ли се през някоя пролУка, тичам да надтичам радостта си,
че съм свободен, а демонът на всемиРната краткотрайност е по петите ми,
смеЕе се, какво че ще избягаш сантиметри, когато няма разстояния
и всичко е едно във друго (аз тичам през поезия и проза),
поспри се, напразно се измъчваш (аз тичам през листа, бижута и калмари!),
спри се, глупчо, иначе не ще достигнеш никъде
(през секс и джин във чаши като вази!),
о, взех си белята с тебе! (стъпках една перуника, майната й!)
спри се, глупако, ще те спъна (не се кълни в любов, любима, бавиш ме),
нека се разберем като разумни същества (още няколко скока над ручея, още…),
всичко е само една огледалност! (през онази измислица, после през тази…),
бягаш не ти, а представата (какво ми говори? не, не бива да слушам),
всичко, което си е само абстракция, непознаваемост, недокосваемост…
тичай абстракЦ
Отново съм вътре в Нещото, което е всичко.
Последната буква лежи повалена от мене,
щурецът я товари на малка каручка и я тътри към ъгъла и мърмори:
„Не са хубави тези работи, тъй де, което е право…“
Демонът в другия ъгъл си кърпи сакото: „Изпокъсах го в тези трънаци…“
Доволни сме всички. Аз си слагам сомбреро и съм пиян от илюзии…
Дето беше буквата Ц има циганска къщица с покрив от цигли,
а на двора – циганско лято, а в гънките на халата му Цара е седнал
(под черта прочетете за него, ако имате време )
и реди върху крадена масичка звукове цветни
и гадае дали ще откупи от заложната къща една табакера.
Той си слага илюзия и е пиян от сомбреро.
А край него дръглива кобилка потропва с копито,
също крадена, както и всичко, което поетът си мисли, че има.
Кобилката цвили в ухото му:
Ц – като цвете замислено
като цопване на жаба в реката
като цялостност в различието
и по-нататък
като съзерцание без определен обект
като нещо което е наоколо като …
Аз гледам през прозореца да видя я моя милост, я пък Румен Шомов,
(чети за него също под черта) защото чакам да напише стихове

без думи,
направо върху картата на Източна Румелия да ги напише,
където чух, че скоро си е купил къща – две стаи
(едната за него, другата – пак за него),
кухня, печка, а на печката тиган със палачинки,
които е излапал за закуска – чудесни мигове, превърнати в

спомен! –
и Севдалин (препратка под черта), когато в картата се взира с

лупа
и забележи тази къща на приятел, надявам се да не пропусне да

надникне
във някой стар, готически прозорец,
където на стената ще открие едно самотно и печално Нещо,
което от стихии и страсти опитва да си оплете пуловер.

________________________

Цара, Тристан – френски поет, дотолкова, доколкото всички поети са френски, защищавал Троя от гърците, намерил начин да излезе извън стените, забелязан от Ахил и подгонен, което е описано от Омир в „Илиада“, в главата „бягането на Тристан Цара от Ахил“. Накратко в главата се разказва за това как Цара след като тихичко излиза от заспалия град, се натъква на Ахил, който иска да му покаже новото си стихотворение, написано в стил „социалистически реализъм“. Като го сполетява това нещастие, Цара решава да бяга и обикаля седем пъти стените на Троя, което принуждава Омир да го нарече „богоравен“. В това юнашко бягане Цара паднал от изтощение, но не прочел стихотворението, а по онова време такъв акт се смятал за голямо достойнство. Според преданието лично Аполон го отвел на Олимп. След неговото отиване при боговете, Троя била принудена да приеме социалистическия реализъм, което личи от това, че е пропаднала три пласта в земята и след разкопките на Шлиман, който си е нямал понятие от литературни стилове, градът представлява само археологическа ценност.

Ахил е същия оня хаджи Ахил, който е описан от Вазов и е станал крайъгълен камък на нашата национална гордост. Вазов да не се смесва с поета Иван Вазов, който не е бил никакъв поет./ б.а.

Шомов, Румен – Като всички поети, и той френски, но работил и в областта на прозата, известен с това, че е преработвал една своя новела повече и от Толстой, с което е подал кандидатурата си за книгата „Рекордите на Гинес“. Живее наистина в Източна Румелия и наистина яде палачинки. Автор е на много неиздадени произведения, едно дете и разпокъсани изказвания. Ценен от всички разбиращи поезия. За по-големи подробности вж. книгата „Писатели, които ме разтърсиха“ от видната критичка Християна Василева, живяла през V век от мезозойската ера. Поезията му върви по стъпките на Елитис, но търпи влияние и от сонетите на Шопенхауер, посветени на любимото му куче.

Генов, Севдалин – Може би най-изтъкнатият и уважаван съвременен френски поет, известен преди всичко и единствено на англоезичните народи. Популярен с това, че живее на един орех и пише стихотворенията си на листа, които му донесоха голяма известност. Неговата книга „Забранени думи в поезията“ се прие с възхищение от жителите на Молукските острови. Автор е на много стихове, статии, критики, рецензии и думи на упование сред неговите приятели. За личния му живот се знае твърде малко, освен че има жена. (бел на автора М.М.)

Маргарит Минков
(Предоставено на НО ПОЕЗИЯ от Севдалин Генов)

Маргарит Минков

Публикувано в НО НОЕЗИЯ, бр. 3


В рубриката НО ПРОЧИТИ предлагаме всеки месец едно стихотворение и кратък коментар към него. 


Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s